Нещата от живота

Луда история. И аз така смятам

Затварям тежката желязна порта и стъпвам в крайчеца на огледална локва с прокъсани джапанки.

Намокрям си чорапите, но не съм се къпал от три дни, приемам го като първа крачка. Храча се и припявам извънземна мелодия на Неурозис. Отиват си на дъжд, а слънцето се скри със стъпването ми в Гоце Делчев. И така вече седмица го няма, подобно на идеята да живея здравословно. Но аз нямам пръст в настроението на небесното топче, не, най-много кутре.

Топвам изследователски в хартиената чашка кафе от половин левче,

трябва да проверя дали не е студено. Машината стои току до вратата на собствениците, куче гони кокошки в двора, капки спокойствие разбиват притеснената почва. Небето ръмжи едва доловимо, приглася на катранената ми дрезгавина, Земята опитва да се събуди, но не ѝ достига светлина.

– Имаш ли цигара? – дребно момче с велурени джинси, дебел, сив пуловер и воднисти очи ме гледа въпросително. Дробовете му ликуват.

– Точно свивах. Тамън за две имам. Кафе? – посочвам гигантската кафеварка до мен, докато заключвам листчетата.

– А, не, не пия.

– И просто си стоиш тук?

– Да. Просто се озовавам на места, така се получава.

– Ясно. – палим и дърпаме в израз на преценена пауза в диалога.

– Родих се в заможно семейство, в първите няколко дни си мислех, че светът е само злато и дъги. Не, никога не съм си го мислел това, излъгах. Но наистина бяхме богати, имах си и брат и сестра, по-големи от мен, разбира се, беше ми интересно да гледам как се държат по-възрастните. – момчето изпада в заразителна носталгия, реди спомен след спомен, навързва парченцата от разкъсан феникс, съшива ги здраво и им вдъхва пламък.

– Предшествениците ми са отишли от Германия в Индианаполис, което не е толкова странно, колкото звучи. Та и аз съм се родил там. Баща архитект, майка пивоварка, бебе драскач. После изгубихме парите, картинката се промени, боите се размазаха, както се казва. Не че знам дали се казва така, де. Наложи се да отида в обществено училище, наместо в частно като бате и кака. Публично училище №43. Баща ми се дистанцира от нас, а майка ми започна да избива гняв на всички страни.

Кучето и кокошките са навели глава на една страна и слушат захласнато истории за явно далечна земя. Момчето ръкомаха между цигарените вдишвания, подскача, повишава тон, докато преминава през живота си.

Нищо че публиката мълчи.

– Нали осъзнаваш, че изглеждаш на пет? – позволявам си да вмъкна наблюдението, може и да си въобразявам.

– А, изглеждам. Как това е важно? На деветдесет и шест съм, двайсет и втора миналия век съм роден. Но точно днес, преди дванайсет години, се преместих тук. И сега само си разказвам историите на минувачите. – навежда глава, облаците утихват за примигване.

– Не съм спал от четирийсет часа, но звучи сякаш си го живял в друга вселена.

– Знаеш как е с големите градове, преместиш се далече и все едно си умрял. Ха! Искрено се надявам да не съм прав за всички. – сменя настроенията като факир, минава от развеселена сигурност през смърт до смразяващ ужас в рамките на двайсет и четири думи, аз гася цигарата и си представям как свивам нова.

– Доста изписах. Книги, разкази, пиеси, каквото имаше, драсках. За технологиите и нашите отношения с тях, за изконния ни смисъл, какво изобщо правим тук, нали? Пробвах да осмея войната, да разпръсна любов за всички, без значение от раса и език, опитах да обърна еднакво внимание на поривите, на секса, на желанието да убиеш. – очите му се носят из лабиринта, протягат се към различни усмивки и сияят.

– Мама се самоуби преди края на войната. По-късно и аз пробвах, през осемдесет и четвърта. Не успях. Помня го, защото точно така реших да се преместя тук на осемдесет и четири години. – нова пауза в покой, този път в монолог.

– И за бомбите писах. Такава нужда за всепоглъщащо унищожение, толкова тъга, събрана в шепите на планетата. Вината, самотата, мракът, всички са по страниците.

– Съжалявам.

– А, не си мисли, че няма и от другото. С две жени отгледах седем деца, опознах човеците, приютих истинското щастие, натраках си ума по листите, докоснах се до безброй души. И ми е топло. Ако това не е хубаво, то не знам какво e.

– Доста луда история.

– И аз така смятам. Лудата история на Вонегът. Младши. А, и още нещо, тук не е Гоце Делчев. Застивам с изгасен фас в ръка, Кърт пуска маската, прокашля се тежко, посивелите му къдрици подскачат като се обръща, маха с костелива ръка и тръгва надолу по тротоара.

– Хайде, че нямаш много коса!

– Моля?

– Пал Мал без филтър доставят само днес, само по пакет на град. Магазинът се намира точно на осем минути от нас, спирката е на още тринайсет. Ако не побързаме, ще трябва да избираме между тютюна и рейса ти. Логично за момента, ще предпочетем да си тръгнеш оттук, което ще ни лиши от никотинките. Ако нямаме цигари, ще трябва да си пушим косите. А ти нямаш много коса, следователно няма да имаш какво да пушиш. Така е то. Хайде, аз черпя!

Софийските клошари

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.