Аутопсия на една любов

Как се прави?

  • 30.11.-0001
  • от Десислава Тимчева

Свърши времето на сърцераздирателните любовни истории. Виктор Пасков ни учи не как да разказваме любовта, а как да ѝ правим аутопсия, да изкарваме на показ всичко грубо, грозно, непоносимо и напълно излишно, за да остане гола само по концепция.

Пасков ни дава своята рецепта за това, как се прави „Аутопсия на една любов“ и тя включва двама души с общо сърце и с тела, които отказват да признаят като принадлежащи им.

„Аутопсия на една любов“ се прави, като режеш. Режеш надълбоко и постепенно, докато не стигнеш до дъното и не остане най-важното. Освобождаваш се от обвивката и цялата грозота на вътрешността лъсва пред очите ти. Аутопсия на една любов се прави, като не се изпуска нито един грозен и болезнен детайл. Невероятния екстаз от това, че си намерил някого, който ще те обича, както и пронизващата болка при мисълта, че всичко е временно и той или тя ще си отиде. Обожавам, когато литературата е огледало на реалността, моята, твоята, нашата...

„Аутопсия на една любов“ се прави с много музика. Див джаз, който не ти дава шанс да танцуваш, а те приковава на място. Онемял от силата на звука, слушаш с всички сетива, които се изострят до болка. Слушаш и се удивяваш

дори и идея да нямаш как се прави джаз, как се настройва бас и как се изкарва от сакса ,,абсолютният тон‘‘, който всеки музикант търси. Но той е отреден само за избраните.

„Абсолютният тон“ на инструмента е този, който е напълно хармоничен, а „абсолютният тон“ на тялото е лишен от всякаква хармония. Той е див и не подлежи на човешки контрол. За Пасков по-идеален инструмент от тялото няма и няма и да има. Само истински виртуозните музиканти могат да свирят на него. Груповият секс не е нищо друго освен джемсешън, а когато две души се обичат и се сливат една с друга, могат да полетят.

Пасков прави ,,Аутопсия на една любов“, като изкарва на показ всичко общочовешко – чувства и телесни течности.

Авторът провокира с откровеното писане за секса, който в романа не е самоцелен. Той е музика като всичко друго.

Провокира и те отвращава, но с всяка дума влиза под кожата ти, за да те накара да осъзнаеш себе си и собствените си задръжки.

За Пасков думите са ноти и винаги се намират на правилното място, за да създадат идеалната мелодия, която да можеш да изсвириш, дори и представа да нямаш от това, как се прави музика. Но българските писатели винаги са боравели с езика като виртуозни цигулари и са изкарвали най-доброто от него. Усещането да се потопиш в един истински роман на твой роден език, без превод, без загуба на смисъл може да те научи сам да музицираш.

Пасков ни води от София към Берлин от началото на новия век и ни запознава със света на музиката, с онази обществена прослойка артисти, които обичат свободата си, уискито си и наистина стойностния джаз, а най-добрата музика е точно тази, която те създават. В техния свят любовта е всепоглъщаща и единствената, опустошителна любов никога не се повтаря, а когато си отива, остава само празни пространства и глухо ехо.

Виктор Пасков е майстор в разкриването на грозотата на света и никога не го прави по красив начин. Думите му не са лъскави и помпозни, също както Берлин и София не са образци на луксозни европейски столици. Те са мрачни и откровени градове, пълни със самотни и изгубени души. Те са сцена на артистичните вълнения и безпаметните вечери. Така се прави „Аутопсия на една любов“, когато я поставиш насред хаоса на ежедневието, чакаш да видиш дали ще оцелее. Ако го направи, значи е единствената и остава да бъде разказана.

Ако сам направиш аутопсията, след нея ще останат само оглозгани кости в ръцете ти и отговори просто няма да имаш. Единственото, което остава, са думите на Пасков, че „Любовта е дълга болка и смирение“. А дали?

Когато думите убиват, обичта мълчи

Из "Дневник на напускането"

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв