Литературен петък: Трима мъже, които знаят как се пише поезия

Ако не знаеш как си, попитай ги и ще разбереш

  • 07.09.2018
  • от Стефани Калчева

Наскоро си говорихме за поезия, за три жени, три вселени, три стихотворения, затова съвсем логично дойде ред на мъжкия литературен петък. И отново става дума за поезията, която има изумителната способност да ни разкрива какво се случва вътре в нас. А когато човек може да облече чувството в думи, товарът е с една идея по-лек и поносим.

Били Колинс е професор по английски, роден в Ню Йорк, публикуван е в някои от най-престижните списания, автор на стихосбирки, на български е може би най-известен с „Пикник, светкавица“ и „Пеша през Атлантическия океан“.

Самият Джон Ъпдайк  казва, че Колинс пише по начин, по който никой не е писал от Рьотке насам – нежно, поразяващо, сериозно.

В поезията му са оголени онези страхове, които ни се струва, че са само наши, строго индивидуални, но те са общочовешкият ужас пред онова, което не е в нашия контрол. Той говори за смъртта. За успокоението, загубите, прозренията. За живота.

През някои дни слагам хората на техните места на масата,
огъвам краката им в колената,
ако това е техният номер в програмата,
и ги поставям в миниатюрни дървени столчета.

Цял следобед се гледат един друг,
мъжът в кафявото сако,
жената в синята рокля,
напълно неподвижни, съвършено възпитани.

Но през други дни аз съм този,
който е вдигнат за ребрата,
после е спуснат в трапезарията на кукленска къща
да седи с останалите на дългата маса.

Доста забавно,
но как щеше да ви се стори,
ако никога не знаехте за времето от днес за утре
ако трябваше да го прекарате,

крачейки наоколо като жив бог,
рамената ви в облаците,
или да седите там сред тапетите,
взирайки се право напред с малкото си пластмасово лице?

Още един американец - Реймънд Карвър, който освен поет е и майстор на късия разказ. Когато човек го чете, усеща, че може да се пречупи, но въпреки това не го прави.

В някои от стихотворенията на Карвър има много болка, разказана по един дистанциран и въпреки това чувствителен начин, на границата между пълно разкритие и новинарска дописка.

Едно от тях започва с думите, че майка му иска да се самоубие, по същия начин спокойно излага факти като – животът е тежък, никой не може да обясни как се чувства, кучето го прегазва фургон, психиатрите задават най-досадните въпроси и снегът вали толкова дълго, че забравяме кои сме.

Няма да се отзова, когато тя ме повика,
даже ако казва обичам те,
особено тогава,
даже ако се кълне
и обещава единствено
любов, любов.

Светлината в тази стая
еднакво се разстила
над всяко нещо;
даже ръката ми не хвърля сянка,
тя също е погълната от светлината.

Но тази дума любов -
тази дума потъмнява,
натежава и се тресе, започва
да яде, да тръпне и да се гърчи,
проправяйки си път през тази хартия,
докато ние също не изтлеем
в прозрачното ѝ гърло,
все още разсичани и осенявани, и безпощадно бити -
твоята разпусната коса, която не знае
колебание.

Превод: Елка Димитрова

Какво знаем за англичанина Джонатан Дън? Любопитното е, че превежда от български, галисийски, испански и каталонски, дори е преводач на антологията „На края на света: Съвременна поезия от България“, съуправител е на издателство, не на последно място и страхотен фотограф.

Дън има отношение към нас, ние също към него, защото пише интелигентно за любовта, за обожанието към жената, но също за крайностите, за маниакалното ни вкопчване в нещата, за хаотичните ни мисли, които казват повече за нас, отколкото сами бихме могли.

Преводите му дължим на Цветанка Еленкова, а фотографиите в нейната „Български фрески: Празник на корена“ са негови, потърсете ги и им се насладете.

Идвало ли ти е някога наум 
че светът се завърта в действие
в мига, когато свиеш зад ъгъла?
Таксиметраджията скача в таксито
и дава на заден по улицата.
Хората се връщат от работа,
приказвайки по мобилните си.
В трамвая шофьорът прави съобщение 
в смисъл, че “Спирката Уестминстър е затворена”.
Помагаш на чужденец, мислейки, че е в беда,
завеждаш го до посолството.
Веднъж, щом си тръгнал,
завил отново зад ъгъла,
затворил слушалката,
пуснал пердето,
бездомният чужденец и дипломатът се отпускат,
декорът - посолство, небе, дървета, тротоар - 
е навит.
И когато затвориш очи, за да мигнеш или заспиш,
едно черно море се извива до брега на мозъка ти,
над което протягаш ръце като гмуркач.
И когато сънуваш
влизаш в черната, кадифена вода
и потъваш
в търсене на корали, миди, перли,
които изваждаш на повърхността,
изпускайки ги в момента на събуждане,
така че се въртят и изчезват от погледа
като листо, черничево семе,
умиращ лебед,
бял като звезда в нощно небе.
Звездите са перли, изпуснати от мечтатели, които отварят очи.

Вижте какво четохме миналата седмица.