5 кинокласики против безсъние: първа част

Няколко идеи какво да си пуснеш, ако сънят не те навестява

  • 02.11.2017
  • от Александра А.

Нощите, тези проклети нощи. „Ако стените можеха да говорят“ е клише. „Ако възглавницата можеше да говори“, вероятно щеше да крещи милата. Неминуемо в ежедневието си се подпираме на усмивки и куртоазия, добре сме. Не, наистина, много сме добре. Всичко е прекрасно. Есенните листа, чашата с кафе, малките радости, дечицата в градския...Стига толкова. Нощем обаче умът ти решава да се позабавлява с теб и те удря с онези любови, които не ти се случиха. Изважда всеки травмиращ спомен. Чувстваш се гол и празен. Толкова празен и безсмислен, граничещ с нулата. Поглеждаш през прозореца и гледаш панелката отсреща. Пушиш. Не помага. Пушиш още. Нищо. Поне гледката ти можеше да е на някое предградие в Париж или Ню Йорк. Но не.

В тези моменти нищо не помага. Нищо. Затова си имаме изкуството. Затова си имаме гениалните режисьори и актьори, които може би някога някъде там също са били самотни. Техните умове обаче знаят какво да правят с болките. Претворяват ги в кино.

Превърти часовника не с един час назад, а с няколко години и си припомни няколко кинокласики. Силата им е толкова мощна, че едва ли ще успеят да те приспят, но поне след финалните надписи ще мислиш за нещо друго. За нечии други проблеми. А не за всичко онова, което възглавницата вече няма сила да слуша.

The Dreamers, 2003

Един емблематичен филм на Бернардо Бертолучи, за който винаги ще бъдем благодарни. Защото именно в тази лента светът се окъпа в очарованието на Ева Грийн. Париж. Ева и нейната червена барета. Ева и нейната цигара. Филмът с безупречна изтънченост прави своя дълбок реверанс към едни от най-емблематичните филми на всички времена. Трима студенти в Париж се крият от системата в салоните, където са само те, големият екран и неговият смисъл. The Dreamers е красив и интелигентен филм, който разсъблича не само тези тримата, а и тяхната сексуалност, а с нея разголва и нашата. Остава само по дълги черни ръкавици, които рамкират пищния й бюст. Оргазми, а не бомби. Изкуство, а не оръжия. Смисъл вместо война. Шапки долу за Бертолучи. След като изгледаш този филм, ще чувстваш тялото и ума си възбудени. Черната инсомния може и да не изчезне напълно, но поне ще се оцвети и ще придобие известен смисъл.

Bitter Moon, 1992

Роман Полански at his finest! Еманюел Сение (очарователната съпруга на режисьора), Питър Койот и Хю Грант се разхождат с нервна възбуда по острието на взаимоотношенията между мъжете и жените. Полански взема двама неуравновесени персонажи и ги поставя в пейзажа на сложна връзка, която можем да наречем извратена, а можем да наречем и любов. Филмът поставя на масата едни от най-важните въпроси, които ни терзаят, що се отнася до интимните връзки, а именно защо някои мъже не са способни на такива, защо жените са склонни да зачеркнат достойнството си и да лазят в краката на един мъж, колко е голяма силата на жаждата за мъст и какво кара двама души да останат заедно, след като са преминали през взаимно унижение и липса на всякакво внимание и нежност.

Тази лента на Полански безспорно е един от филмите, които винаги ще бъдат актуални, без значение в какви времена са живели тогава и в какви времена живеем днес.

Защото, за радост или тъга, има някои неща, които не се променят никога. Ни-ко-га. А дали Полански дава отговорите на тези въпроси, или разчита на твоята интелигентност, даваща ти способността сам да ги откриеш... Луната може би малко ще ти нагарча след Bitter Moon, но със сигурност ще прелъсти ума ти.

Taxi Driver, 1976

Нещо като филма на филмите. Няма неподходящ момент за Де Ниро и Скорсезе. Категорично този филм е един от най-емблематичните за всички времена. Камерата, мръсните улици, необуздаемият гняв на един taxi driver, който те кара да пожелаеш да седнеш до него, да му услужиш с един пистолет и заедно да изчистите улиците от всички боклуци, които се разхождат из тях. Филм, който със сигурност ще пофлиртува сериозно с мизантропа в теб. Ще ти спре часовника и с нереално добрия си саундтрак ще те върне в златните години на американското кино – онова, което е горчиво като луната на Полански, не завършва с неприятен хепиенд и те кара да гледаш, без да мигаш, защото с всеки кадър осъзнаваш, че си изправен срещу голямото кино. Няма нужда и смисъл да се говори за Taxi Driver. Просто се изживява.

The Purple Rose of Cairo, 1985

Най-гениалният филм на Уди Алън (строго субективна оценка, разбира се), който незнайно защо остава някак в сянка. Миа Фароу и Джеф Даниелс се срещат на необичайно място и създават необичайна своя картинка. Но едва ли някога някой е очаквал от Уди нещо стандартно.

Стойността на филма се крие в разнищването на един от най-проклетите проблеми. Проблем, който само хроничните мечтатели могат да разберат, а именно вечната борба между реалността и фикцията.

Това, което е, срещу това, което можеше да бъде. Уди превръща Миа в нещастна съпруга без особени таланти, но с много мечти. Тя се крие от ежедневието си в киносалоните. Познато ти е, нали? Гледа отново и отново един и същи филм, докато на една от прожекциите персонажите не започват да й говорят, и така тя се запознава с екранния персонаж. Който изскача от екрана и я повежда по улиците на Ню Йорк. Разбира се, връзка с фикционален персонаж едва ли е най-здравословното нещо на земята. И в края, когато тя прави своя избор, Уди Алън ще те удари с такъв финал, че след финалните надписи ще искаш да се изправиш и да ръкопляскаш. Ако си изпуснал The Purple Rose of Cairo, гледай го.

American Psycho, 2000

Това е нещо задължително за безсънните нощи. Тук за мечтателите няма нищо. Отново филмът е мозъчен стриптийз в чест на мизантропа в теб. Онзи, който всеки ден се мъчи да се усмихва наляво-надясно, без това да е задължително. Е, в тази психарийка Крисчън Бейл ще накара всички да страдат. Ще се чувстваш отмъстен за това, че си премълча на бабата в рейса, на глупавата колежка в университета, на нелюбезната леля на гишето и изобщо на всички хора, които се развиват крайно неадекватно спрямо твоите разбирания. American Psycho e парче от киното, което просто задължително трябва да наредиш в пъзела си. Защото, дори и да си от най-розовите хора (от които някога май бях и аз), този филм със сигурност ще ти достави някакво нечовешки голямо перверзно удоволствие.

Не пропускай и тези...