ЗАЩО НЯМА ДА СПРА ДА ГЛЕДАМ "ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО"

Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!

  • 16.03.2016
  • от Александра А.

„Полет над кукувиче гнездо“ е задължителна постановка. Old, but gold. Често обаче покрай новите заглавия забравяш какво са способни да ти причинят великите превъплъщения. Много искам да припомня на всички защо е важно да се гледа това представление. Който е пропуснал, да поправи грешката си на 16 април в Народен театър „Иван Вазов“. И не, няма време, защото залата все още се пълни и билетите свършват бързо.

Ако един ден при мен дойде човек, който никога не е докосвал книга (по необяснимо каква причина), към какво заглавие или автор би трябвало да го упътя? Стилове, сюжети, теми... всеки ли е готов за Достоевки? Бодлер? Нещо любовно? Не. Много трудна задача. После се замислям за киното. Ако се яви същият този и каже, че и филми не е гледал, а му се иска да пробва... да го разплача ли с някоя лента, да го разсмея ли? Да му пусна ли нещо в черно и бяло, във Франция ли да го пратя, при Фелини ли, при Уди ли? Предполагам, че ако срещна този клет човечец, той няма да е ходил и на театър. И само, само ако ме попита нещо, ако ме помоли за съвет или насока и ако имам право на едно-единствено заглавие, знам кое ще бъде то.

Ще му купя билет за „Полет над кукувиче гнездо“ и ще променя живота му.

За пръв път гледах представлението непосредствено преди един мой рожден ден. След края на постановката изпитах космичната, юмручна, задушваща и всемогъща магнетична сила, която притежава театърът. Не исках да излизам от сградата, а мечтаех да остана сама на голямата сцена, да легна на нея, да се слея с декора, да заспя и да се понеса някъде към вечността, но не и да напускам.

Със сигурност си чувал заглавието, но ако все още се колебаеш дали да започнеш с романа или с филма, то аз ще ти кажа директно да се запътиш към театъра.

„Полет над кукувиче гнездо“ е лудост, в която са влюбени много хора. Кен Киси написва романа, докато работи като нощен пазач в психиатрична клиника за ветерани. Там някъде се раждат знаменитите персонажи като Макмърфи, Били, Хардинг, една луда сестра, един заблуден доктор и много сблъсъци на мечти, тъги, болки и безвремие. За радост на всички, влюбени в историята, в театъра и в лудостта, спектакълът на Александър Морфов разтърсва из основи, размива, отвлича, боли. Близо 4 часа бягство.

Персонажите, гениално претворени в образ от Деян Донков, Иван Бърнев, Рени Врангова, Стоян Алексиев, Валентин Ганев и много други талантливи техни колеги, са фанатични, но и обикновени. Разказват толкова много на зрителя, блъскат историите си от бяло в черно, оцветяват се в сиво и се раняват до кърваво, но видимото не спира да бъде бяло, чисто и стерилно.

Декорът и сценографията са в крещящ цветови контраст с усещанията.

Неадекватната бялост говори за непорочност и безпроблемие. Хм. Я пак?! Метафорите в произведението се удрят, бият и заплашват.

В тази постановка няма излишен ред, излишен миг. Всеки персонаж е вселена. От главните и буйстващи луди до заблудените зеленчуци, които обикалят като бели духове някъде отзад. В дълбочината и отвъд. Музиката, динамичността, драматизацията, декорите и мъдростта на това представление са симбиоза, която няма как да не допадне на всекиго. В моята кутия с билети има 4 броя „Полет над кукувиче гнездо“. Ще има и номер 5. Толкова дълбоки и смислени интерпретации напомнят колко помитаща е силата на театъра, колко емоции можеш да изпиташ наведнъж, без дори да напускаш сградата. 4 часа се усещат като миг от вечността и всички делнични драми стопяват смисъла си и изчезват.

Всичко в света на „Полет над кукувиче гнездо“ ни казва какви сме. Описва един паралелен микросвят, в който всички ние сме луди, гадната система е облечена в стегната престилка на знойна русокоса сестра, а статуквото е една гъста и хипнотизираща мъгла, в която неусетно потъваш и се отдаваш на летаргията и апатията, които водят до тотална атрофия на душата, мозъка и чувствата. Водят ли наистина, или те карат да мислиш така? Изобщо човек осъзнава ли срещу какво се изправя, когато се опитва да изрази неподчинение? Огъва ли се под натиска на системата?

„Полет над кукувиче гнездо“ е свобода, сила, бунт. Човек трябва да се опълчва на задушаващата мъгла. Ей така. За всеки случай. За да знае, че трябва да е свободен отвътре.

И все пак остава надеждата, че не всяко неподчинение ще има гаден край, увенчан с болезнен провал.

ПП: Да, гадната лоботомия може да е грозният изход от бунта. Но поне трябва да опиташ. В противен случай се превръщаш в бездушен зеленчук.

Хвърли един поглед на червената чанта и сцената!