За лошото време и старите травми

От дъждовното време се обаждали старите болки. Затова тия дни все си мисля, че може да ми се обадиш

  • 05.12.2018
  • от Лили Йовнова

В началото на тази история съм още на единайсет. Онази непоносима възраст, в която все още си сигурен, че знаеш всичко, но все още не си способен да си навредиш прекалено много с това убеждение. Когато се обръщам, за да погледна в очите онова малко, сладкодумно, но твърдо неразбиращо от дума, зверче, ми се иска да му разкажа за някои неща, които предстоят. Да му спестя някои работи.

Беше непоносимо ветровит ден на Боровец, мъглата вече беше започнала стремглаво да се спуска от билото на планината, но метеорологичните условия никога не са били от нещата, за които някое единайсетгодишно диване ще се безпокои.

Затова лавината от реплики – не тръгвай, изчакай да се разкъса малко мъглата, не потегляй в тоя студ сама надолу – беше набързо пренебрегната.


Нищо не помня от онази зимна ваканция освен три неща:
Първо – зверски ме боли да си стъпя на десния крак.
Второ – втръсва ми от разказите на местния доктор самоковец за старата Чамкория, в която всички идвали лятото, защото вярвали, че въздухът е лечебен.
Трето – и това трябва да ми мине, защото всичко друго досега ми е минавало.


Почти десет години по-късно съм на един пределно различен край на света. Тази възраст също ми се струва трудно поносима, но този път е по-скоро защото не съм сигурна в прекалено много неща. Днес, когато поглеждам към онова хлапе в грейка със зачервено лице, ми се струва, че думата „дистанция“ придобива поне осем различни измерения.

В продължението на тази история се намирам заклещена в един ноемврийски следобед, в който студът се спуска сякаш по-рязко над града, а дъждът става две идеи по-просмукващ се. Мразя този вид смразяване, защото от дете ми е останала тази тъпа болка в дясното коляно, която винаги възпроизвежда безпогрешни прогнози за предстоящото лошо време.


 

Щом започва да капе нещо средно между сняг и дъжд, яростно тръгвам да ровя из съзнанието си за онази безкрайно грозна дума, която си има за този вид валеж: „суграшица“. Най-сигурният и изпробван механизъм за разсейване от физическата болка точно над капачката на коляното е да се втурна към някакви думи. Те най-лесно отвличат вниманието от всякакви болежки.

Едва прекрачвайки прага на апартамента, с вече силно изтръпнала от болка дясна страна, чувам рязкото позвъняване на телефона – единично, кратко, сякаш някой е сбъркал номера.

Сякаш в последния момент си променил решението си и си искал да оттеглиш това обаждане. Зная какво ще видя на екрана си, затова нямам нужда да го поглеждам.

Лошото време ме настъпва по една кост, която така и не зарасна като хората, една травма, която си стои като напомняне: името ти.

Сядам на дивана, отварям нов файл.
И болката в коляното започва да пулсира, и в гърлото ми сякаш цялото ми сърце се е свило, но точно сега е важно да не променяме стратегията за разсейване – втурваме се към думите.
Само те успяват да разкажат тези истории като нещо повече от това, което са.
Нещо повече от логичните последствия на нелогичните ми действия.

Нищо не помня от онази вечер освен три неща:
Първо – зверски боли да си стъпя отново на краката.
Второ – онзи самоковец беше прав, че въздухът е лечебен само ако му повярваш, че може да те лекува.
Трето – и това трябва да ми мине, щом всичко друго досега е минавало.

Виж кога е най-важно просто да дишаш и всичко ще се оправи.

Виж кой е шефът мечта според нас.

Последвай ни в инстаграм, за да се вдъхновяваш и в лошото време.