Оммммммръзна ми

Изкуството на дзен мрънкането

  • 10.04.2017
  • от Ралица Арнаудова

Нещо пак не е наред, а? Списъкът с виновници е безкрайно дълъг – като се започне от държавата, мине се през досадните съседи и се стигне до човека, до когото заспиваш вечер.

Посочваш с пръст, а забравяш, че останалите три, които остават свити, сочат теб.

Питаш се как успешните хора стават успешни – на нощното ти шкафче е натрупана литература с всевъзможни книги за кариерно развитие. Нека да позная: плановете не вървят по план, опитите да мислиш положително завършват с неуспеха на разочарованието и дори да се чувстваш добре, нещо все пак липсва...

Оммммм... оммммм... омммммръзна ми да не правиш нищо по въпроса, човече. Имаш списък с вечни оправдания, подходящи за всеки случай. Носиш се по течението и после се оплакваш от това, че то не те е отнесло там, където искаш. Стоиш със скръстени ръце и си публика на собствения си живот. И даже нямаш смелост да седнеш на първи ред.

Думата „отговорност“, пречупена през твоята призма, прилича на гигантска верига, оковала крака ти. Естествено е желанието да се освободиш. Иска ти се да избягаш, както правиш всеки път. Кракът ти, окован по този начин, почти не може да се помръдне. Този път веригата нарочно е толкова здраво затегната, за да не може да се освободиш, без да промениш нещо в себе си.

Оглеждаш се наоколо за помощ. Виждаш другите хора как имат това, което се полага и на теб – свободата.

Не можеш да не си зададеш въпроса, как успяват, как им стига времето за всичко, как балансират между семейство, кариера и забавления? Ами много просто: те действат. Те също са хора като теб, имат същите проблеми, минават през същите трудности. Разликата е в начина, по който се справят с тях. Те навреме са разбрали, че няма никой да дойде до тях и да им даде това, от което имат нужда. Започнали са да слагат отметки в to do листата, а не да я подминават небрежно.

Не се засрамвай, те също са минали през период като твоя, изпълнен с неувереност. Задавали са си въпроса: „Защо все на мен?“, и са буксували на едно място. За да стигнат до момента на катарзиса, те са се опитвали да водят всекидневна битка с бързо затрупващите ги проблеми, но винаги губели. Точно там била тяхната грешка (а там може би е и твоята): те са се опитвали да действат, а не са действали наистина. За да постигнат нещо, са направили крачка встрани от зоната на комфорта си. Какво ги е мотивирало – един конструктивен стремеж за промяна.

Опитвали са веднъж, втори път, трети. Докато стане. Омръзнало им веригата, оковала крака им, да ги спира да крачат смело напред.

Изключили са възможността от провал като опция. Не ме разбирай погрешно... Аз също търся пътя към себе си. Веригите ми са леко разхлабени, все още накуцвам. По тях има ръжда, сякаш за да отмери изминалото време. Може би сме се срещали някъде и не сме се познали. Били сме твърде вглъбени в болката, с която трябва да се справим. Забравили сме да си подадем ръка или пък просто да помълчим заедно. А имаме толкова много общи неща помежду си – упоритостта, целеустремеността, вдъхновението... И най-вече ни е оммммръзнало това да стоим на едно място и да мрънкаме. Омммм!

Ако и на теб ти е омръзнало, пускай БГ класиките от редакцията и се зареждай позитивно.