Артел 13: Родопският рай на Мона Чобан

  • село Змево, Смолян
  • 087 737 6595

Половината от забавлението при пътуването е естетиката на изгубването“ – казва Рей Бредбъри. Жадни да разрошим коси, да оставим следи по черен път и да се събудим на различно място, изгубваме се на родопска земя в село Змиево. Кацнало високо в буйната пазва на Родопите – между Смилян и Рудозем, селцето наднича над борове и дъбаци. Просто няма начин да не се почувстваме чуждоземци – не и в село с четирима местни жители и 15 къщи, мислим си по пътя. Още не знаем, че нашият домакин Мона Чобан бързо ще ни накара да се почувстваме у дома си...

Пътят до Змиево:

Ще минете през Смилян – посока Рудозем. На 5 км след Смилян ще видите разклон надясно. После пътят е черен, но проходим“ – беше ни упътила Мона по-рано. Подобен на змия, пътят се вие към пазвата на Родопите и ни поставя на колене пред панорамата. Тясната отбивка към Змиево се оказва отбивка към необятната шир.

Стопанката на Рая:

"Точно тук! Сред безвремие, кристалночист въздух и магично светещи звезди избрах да изградя новата база на Артел 13…“ – казва Мона, която заварваме да лакира дюшемето на пода. „Преди това подът беше от пръст, а стените от камък и кал. Харесва ми процесът на трансформация. Затова и не използвам дизайнери и озеленители. Всичко си правя сама."

Най-напред обхождаме 100-годишните къщи – реновирани са отвътре и запазени отвън. А със следобедната закуска от мекици, кафе и чай Мона ни сервира и историята си. Преди да създаде центъра за селски туризъм в с. Змиево и да стане собственик и домакин, тя се подвизава като писател. „Автор съм на първия български чиклит „Сексът не е повод за запознанства“. Но реставрирането на къщи бързо стана предпочитаното ми занимание...

Не е много по-различно от това да напишеш роман – все ти трябват здрави основи.

Къщи с 9 живота:

Пътят на Мона към Змиево е дълъг и криволичи между Плевен, София, Москва и Париж. Но защо една космополитна жена, минала през триумфалната арка на живота, би избрала да живее тук? Въпросът е пометен от лавината на думите ѝ. „Избирам си села с малко жители и къщи, които не са готови да умрат. Тази тук беше запустяла, но жадна за живот.“ Същото важи и за мебелите, които Мона избира. Някои са поръчани на местни майстори, други – събирани от запустелите къщи.

Повърхността на един стар бюфет ни разкрива безкрайните пръстени на живота.

Докато Мона прави довършителния ремонт на къщата, ние се настаняваме в студиото. Сядаме в дървеното кресло, а през стъклените стени на изток и на юг се откриват масивите на Родопите. Мона ни обещава, че утре ще ни събуди слънцето на огромната източна тераса. Не ни подвежда.

Пием кафето си в голяма дървена ложа – високо над величествена сцена, на която ехтят само думите на Мона: „И в тая щурава 2020-а минахме през бури, ляхме бетон, танцувахме, рушахме и градяхме. Започнахме с консерви за обяд и приключихме с чеверме. Живяхме месец без ток и сетне направихме каквото можахме. Измисляхме, измисляхме и измисляхме – мястото, дома, живота си“.

Ако имаш нужда от близко до София място за отдих

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.