Нещата от живота

Какво мислим за новата "Годзила"?

Емоционалното обвързване на зрителя с даден филм преди премиерата е нож с две остриета, който често порязва киномана. Вината за големите очаквания е комплексна, предимно дължаща се на сбора от трейлъри, постери, имена пред и зад камерата, а тази комбинация оформя възвишения образ на перфектния филм, който много рядко действително е резултатът (пр. "Гравитация"). Подобнo пристрастяване се оформи в последните няколко месеца към втория пълнометражен филм на талантливия британец Гарет Едуардс – "Годзила". Вероятно най-големият режисьорски скок по отношение на мащаб на продукцията – от независим филм с бюджет 500 000 долара (великолепния "Чудовища" от 2010) до свръхбюджетния 160-милионен "Годзила". Трудно е от толкова скъп холивудски филм да се очаква нещо различно от зрелище, но Едуардс успява да създаде един донякъде различен блокбъстър, който не се осланя единствено на неспирни епични битки и визуални ефекти, даващи вид по-скоро като на компютърна игра, а не на филм. (пр. "Огненият пръстен", "Невероятният Спайдър-мен 2"). В това отношение филмът стои някак по-балансирано и умерено, което е едновременно за добро и за лошо.

Дизайнът на чудовищата е строг и впечатляващ, но в моментите, когато "Годзила" трябва да бъде експлозивен и динамичен, същата гореспомената умереност дърпа лентата назад и потенциалът на най-високата Годзила в историята на чудовището остава неизпълнен докрай. Повече от възможно е контролът на режисьора Едуардс върху продукцията да е бил съвсем малък, а продуцентите непрекъснато да са се бъркали в процеса (нещо, което не се е случвало веднъж и два пъти с неутвърдени режисьори), което е нарушило целостта. Друг фактор за недостатъчно убедителния сценарий е присъствието на много сценаристи, работили по текста – Дейвид Калахан ("Непобедимите 1 и 2", "Дуум"), Дейвид Гойер, Макс Боренщайн и Франк Дарабонт.

Напрежението нараства постепенно, а първата третина на филма, където героите са на преден план, а екшънът почти отсъства, безспорно е най-интересната и добра част от лентата.

Усеща се, че нещо голямо е на път, а "Годзила" може да се превърне в "Челюсти" на 21-ви век.

За жалост това не се случва. Проблемът е, че с разгръщането на самата фабула приоритетът на филма се измества от героите и личната им мотивация към по-общата картина, която започва да губи връзката със зрителя и в крайна сметка не ни е достатъчна. Въпреки добрия актьорски състав част от героите са прекалено неразвити и остават просто като лица на екрана въпреки желанието и опитите на актьорите (Кен Уатанабе, Сали Хоукинс, Дейвид Стратеърн). Същото не може да бъде казано за най-притегателната сила в "Годзила" – Брайън Кранстън в ролята на Джо Броуди, който излива цялата си душа за героя си. Изгубил най-скъпото за себе си, Джо отдава остатъка на живота си в търсене на отговор, в търсене на истината и в момента не бихме си представили друг по-подходящ актьор за ролята. Неговия контрапункт за жалост е синът му – Форд Броуди, изигран безлично (меко казано) от Арън-Тейлър Джонсън. Изборът му е и най-големият недостатък на филма, след като екранното му присъствие е доста голямо (като времетраене), но доста нищожно (като внушение). Играта на Джонсън е толкова отнесена и никаква, че не можем да доловим какъвто и да е нюанс, сантимент или мисъл на героя за цялата ситуация, развиваща се около него. С него Гарет Едуардс губи основното, което прави дебютния му филм толкова добър и по-добър от "Годзила" – героя преди всичко.

Изборът на актьора от "Чудовища" Скот Макнейри (който също е обмислян за ролята) би дал много по-осезаем и топлокръвен Форд Броуди. Но все пак нека не забравяме  името на филма и едноименния герой, който не просто е вкаран в действието със зададена цел – унищожение. В митологията на Toho (филмовата компания, създала "Годзила") чудовището има огромно значение и компанията са дали разрешението си за използването му в американския филм с определени условия, които трябва да бъдат спазени, свързано с произхода и същността на гиганта. Ако погледнем предния американски филм с име "Годзила" – извращението на Роланд Емерих от 1998, трябва да бъдем повече от доволни от делото на Едуардс, защото въпреки недостатъците си филмът му се отнася с уважение към жанра и към чудовището, отпразнувало 60-ия си рожден ден на екран.

оценка – 7/10

Виж и кои са режисьорите, които никога не са получили Оскар?