12 ГОДИНИ В РОБСТВО

Стефан Димов с критична рецензия на най-награждавания филм в историята

  • 06.03.2014
  • от Стефан Димов

Филмът разказва действителната история на отвлечения свободен тъмнокож Соломон Нортъп, който е продаден в робство. Това само по себе си не прави нито добър, нито особено интересен филма на Стив Маккуин въпреки отличните актьори, поетичната камера на Шон Бобит и музиката на Ханс Цимър (сякаш прекопирана от саундтрака му за „Генезис”). Но „12 години робство” разчита главно на изброеното. Първокласната актьорска игра (която далеч не е най-добрата за годината), арт обвивката и трагичната действителност на робството в годините преди Гражданската война в САЩ са използвани от режисьора и сценариста Джон Ридли. Двамата се надяваха самата тематика и сюжет на филма достатъчно да трогнат американската публика и критика, с което да спечелят няколко златни статуетки. Маккуин не за първи път прави подобен филм. През 2008, той изгрява на фестивала в Кан именно със своята мудна историческа драма за Боби Сандс и гладната стачка в Ирландия през 1981 година.


Ако се абстрахираме от собствените си мисли и чувства за несправедливостта и неправдите на робството (нещо, което режисьорът разчита да не направим) и погледнем на филма като самостоятелно художествено произведение, то неговата стойност не би била особено голяма. Режисьорът не се осланя на силна драматургия, искреност и точно предаване на чувствата и героите. Аз лично не усетих безизходицата на Нортъп и останалите роби, въпреки че тя ми беше хвърляна в очите в продължение на два часа.  Маккуин разчита на насилие и унижение към човешките същества, като с най-голямо удоволствие ни показва гаврата на белия човек към черния в детайли.


През първите 30 минути „12 години робство” има развитие и динамика, което го прави поне любопитен, след което филмът застива в своята собствена претенция за важност и с мъка се влачи до финала си. Това е и огромната разлика между класите на режисьор като Стив Маккуин и Куентин Тарантино. В своя „Джанго без окови” Куентин използва историческата действителност на същия този срамен период от американската история единствено като поле на действие, върху което да разположи своя вълнуващ жанров филм – уестърн, за който мечтае от малък. Маккуин от своя страна разказва една действителна, но не толкова впечатляваща история на гърба на робството и очаква именно то да го прослави. Тъмнокожият канадски филмов критик от Guardian споделя, че няма да гледа филма, защото е “убеден, че подобни черни расови филми се създават за бялата, либерална филмова публика, за да породят у нея бяла вина и да я накарат да се чувства зле. Независимо от расата ви подобни филми надали ще ви научат на нещо, което вече не знаете”. Интересно мнение по въпроса има и скандалният филмов критик Арманд Уайт, който публично заклейми Маккуин след наградата му от филмовите критици на Ню Йорк, като го нарече „портиер и боклукчия, който се излага”, и му тегли една майна. В ревюто си тъмнокожият Уайт вписва „12 години в робство” като част от torture porn жанра, подобно на „Човешката стоножка”, „Убийствен пъзел” и „Хотелът на ужасите”, и определя за основен елемент за киното на Маккуин жестокостта, изпъкваща над всичко останало.


Въпреки това третият пълнометражен филм на Маккуин вероятно ще влезе в книгата на Гинес като най-номинирания и награждаван филм на всички времена, след като до момента има 409 номинации и 208 награди от фестивали по целия свят (включително Оскари за най-добър филм, най-добър адаптиран сценарий и поддържаща женска роля). Отличията му не свършват дотам. Лентата заема челните места в списъците на повече от 50 англоезични критици, както и рейтинг от 96% в сайта Rotten Tomatoes.

Какво върви по кината тази седмица, виж тук.