Нещата от живота

Светлината в страниците

И във всичко това има поезия, довери ми се, дори и не на пръв поглед, дори и не при пръв прочит:

И в светулките, които прехвърчат из очите ти в моментите, за които единствено ти си знаеш… но и в тунела, в чийто край така и не се процеди светлината. И в способността да се изправиш на краката си, след като дълго си стоял на колене… но и в нежеланието да си признаеш, че си паднал по гръб. И в безсилието ти пред някои неща от миналото… но повече в непоколебимостта пред други, които са винаги в сегашно време. И в нуждата да разкажеш на целия свят… но и в потребността да измълчиш историята, докато не усетиш как я изтриваш дори от собствените спомени. И в гръмкия глас на добрата новина… но и в режещия равен тон на злощастието. И в слънчевия диск, който е любимият саундтрак на небето… но и из перлено сивото одеяло, с което облаците заметват раменете му в по-късите дни. И в склонността ти да се влияеш от това твое все още наивно, все още непораснало, но прекалено честно, за да му се разсърдиш – сърце … но и в страха да направиш скока към зрелостта, защото всички знаят тази ужасяваща обществена тайна – връщане от там няма.

И в усмивките от ухо до ухо, с пълен комплект зъби… но и в репликите, процедени през стиснати зъби, онези, за които знаеш, че е било по-правилно да си държиш езика зад зъбите. И в мерената реч, но и в наистина грешно премерените думи. И в първото сбогуване, което е за последно… но и в последната прегръдка, която ти е за първи път. И в ритуалите по разсънване под погледа на очи, чиито шарени пръски на ирисите познаваш наизуст… но и в събуждането с топка в гърлото от неясно лошо предчувствие за нещо. И във всички форми на сантименталните слабости… естествено, те имат целия очевиден потенциал за поезия, но тя се скътва и в толкова по-незабележителните и тихи моменти.

Разбира се, и в онази обич също имаше поезия.

(Не се бъркам, нали?) Та онази обич вероятно е била единствената форма на поезия тогава. От по-важната? От тази за поколенията? Беше, знам… Докато не спря да бъде, както може да спре да бъде само една обич. Но дори когато от нея самата нямаше нищо останало освен отломки, поезията продължи да бъде огниво.

Защото поезията не се влияе от края на нещата, за нея е важно дали е било вечно тук и сега, в конкретния момент, а не по принцип – тя е прекалено умна, за да се залъгва с ненужни обещания като „завинаги“. Тя само може да обещае да бъде навсякъде, затова… И в списъците се шмугва поезията, и в безредиците, и в подредения хаос, и в хаотичната подредба, и

в малките незначителни битовизми, и в досадните навици,

и в липсата на грандиозна случка, и в безмислено продължителните тъги, и във всеки следващ малко по-хубав момент, който тепърва предстои (дори и да има моменти, в които не му се доверяваш, че ще пристигне скоро), и в прибързаната доверчивост, и в упоритата липса на доверие, и в чепатите характери, и в тези, които намират общ език с чепатите характери – общият език е толкова нагледно доказателство за поезия.

И ти я разпозна, нали? Кажи ми, че и ти я видя в монетата с две лица, от които никое не лъже, но и всяко разказва различна история. И в ножа с две остриета, който винаги знае слабото място. Който понякога минава през кожата, но в други случаи реже марлята за превързване на рани. Който зависи единствено от ръката, която го държи.

Това ми прилича много на поезия – да подадеш ножа на някого.

(Най-често: на себе си.) Или да подадеш ръка. (Това сякаш прилича повече.) Доколкото правиш разлика – доколкото изобщо има разлика.