Музикален съпровод: Детство мое

Какво слушахме преди време...

Детството по всяка вероятност ти се е изплъзнало като пясък между пръстите още в първите лета, когато спря да ходиш с вашите на море. И при нас е така (освен при Плами, която твърди, че си е консервирала част в буркан). Днес е специален ден, защото е денят на най-малките човечета, които олицетворяват невинността, въображението и безгрижните дни, които сякаш  губим с годините. Не че милеем всекидневно за тебешир, зелени джанки и ожулени колена, но като едни деца на прехода си имахме сериозни парчета, които овкусяваха следобедите ни.

В този ден, когато празнуваме детството, ни е мило да ги чуем пак, затова с лека носталгия и филия с масло в ръка питаме:  Къде ми са детските книжки, кажи ми, мой прашен сандък?

Честит ви първи юни, малки и вече пораснали деца.

Въпреки че темата на съпровода беше моя идея и още преди всички останали да знаят, вече си припявах "Детство мое, реално и вълшебно", получих цветен флашбак. Спомням си колко безгрижно и обикновено беше лятото по мое време. Подобно на Роси и Цезар от филмчето, от сутрин до вечер обикаляхме улиците, прибирахме се само за една филия с пипер и олио (циганска баница) и айде пак в игри на „жоменка“, футбол, стражари и апаши, народна топка, сляпа баба, дръж ми кърпичката и ръбче. Свиркахме си и си карахме балканчета. Фунийки не цъках, защото не бях от лошите.

За любовта, стремежите и мечтите, за хората извън матрицата и живота зад граница разбирахме от патиланствата на Васко да Гама от село Рупча и четата на Ченкете – Пираня, Хави и Тито от „Синьо лято“. Аз пък нещо си бях въобразил, че имам баба в Римини и там съм се запознал с една италианка, с която сме гаджета и си пишем писма. Странно че на тези щуротии децата ми вярваха. Измислях си и разни чужди езици, които звучаха като имена на мебели от Икея, явно съм попил от каталозите им, които бях видял у съученичката ми Румяна. Баща й беше международен шофьор. Носеше й шоколадови мечета Мориц и разказваше колко хубави са тоалетните на запад. Забавлявахме се най-вече от въображението си. И така до днес. "Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече – няма как."

Честит празник на всички малки големи деца 🙂

Те всички песнички са ми свойствени, но на тази си спомням, че много се раздавах вокално. Най-вече в банята, докато се къпех, за жалост на нашите панелни комшии, на които им беше писнало от репертоара ни с брат ми. Мен май ме обичаха малко повече, защото той пееше "Тих бял Дунав", ама с възрожденския патос. Иначе честит празник и от мен, този ми е най-любимият от всички…

Като бях малка, баща ми ми четеше много книги, за което винаги ще съм му признателна. Имаше търпение да ми ги препрочита, защото както днес, така и преди повече от две десетилетия почти за всяко нещо бях (и все още съм) „искам още, искам пак“. Имам ярък спомен как ми купи първата книга без картинки и аз се разплаках, а той само каза с търпение и много любов: „Изчакай да се приберем вкъщи и да ти прочета какво има вътре“.  Това беше първият ми досег със стиховете на Дора Габе и началото на една доживотна любов с литературата.

Тази песничка ми напомня как един семеен приятел, който имаше акустична китара, ни я свиреше и пееше всеки път, като му отивахме на гости. Вълнението от тези моменти беше още по-голямо и заради наличието на интернет   PC с ViceCity. Абе двоен-троен кеф, който от време на време искам пак да ми се случва в този си чист вид. Честит празник, дечурлига!

Един от първите ми спомени за детска песен от филма „Васко да Гама от село Рупча“.

Пожелавам на всички деца безгрижно и весело детство, каквото имах и аз.

Любимото детско преди или след Том и Джери – Мики Маус ми е любим герой от детските анимациии, пък и приликите ми с Мини Маус винаги са били налице, независимо дали съм на 4 или 24. Но още по-емблематичният спомен е, когато Росица Кирилова беше гост в заведението на родителите ми преди много години и си взех автограф от нея.

Чуй какво слушахме миналия път.