Семеен албум

lovetheater.bg

Купих си билет от любопитство. Исках да разбера какво е скрито зад наградата „Икар“ на Малин Кръстев, както и имах нуждата да усетя силна актьорска енергия, която бях сигурна, че ще ме удари от Герасим Георгиев – Геро, Владимир Пенев и Искра Донова.

Седях на втори ред. Чаках. Зад мен се настаниха две баби, които бяха непрестанен озвучител на случващото се. „Виж, сигурно на тази масичка ще седят“, „Гледай, има стол и микрофон. Дали ще пеят?“ Игнорирах. Представлението започна с гръмотевица и дъжд. Актьорската мощ започна да пълзи по мен. „Виж, Владо Пенев чете вестника и си изговаря думите тихо. И мъжът ми така прави.“

А Владо Пенев, братче, не си чете вестника, а стъпва на врата на един персонаж, който носи толкова много тяга, напрежение, дълбочина, елегантен хумор и много болка, омотана в множество вратовръзки, че буди възхищение на всяка седалка в залата.

Изскача одърпаният втори персонаж. „Ааа, тоя Геро е голяма работа, бе!“ А Геро не е голяма работа, а е много, много голяма работа. Актьорът не влиза, а направо скача в една метафора, наметнала човешки образ, облякла развлечени и скъсани дрехи, крещящи за белезите от ленивостта и пораженията от мързела. Не искам да ти разказвам. Иди и гледай. Докъде шутът е шут и в коя точка се пречупва и виждаш крехкостта му? Онзи веселият тип само това ли е? Понякога хуморът не е ли патерица и спасение? Е.

Искра Донова. Пионката, която се намесва в скучната игра по шах и пренарежда настроенията в къщата. В малката, красива и уютна къща, чиито стени пазят толкова много казано и премълчано. Жената се появява като персонаж сякаш от миналото и сякаш от бъдещето. Познат и обичан. Чужд и студен.

Историята разлиства бавно страниците на един пожълтял албум. Поне това говори заглавието. Всъщност историята бавно и болезнено разлиства страниците вътре в теб. Там, където си самотен. Там, където търсиш някого. Там, където винаги оставяш вратата отворена и чакаш в дъждовния ден при теб да притича онзи. Онзи, без когото не си цял. А той все не идва. И вратата просто ти прави течение. Малин Кръстев гениално оголва до грозно всичката самота, тяга и горчилка, насъбрани някъде между гръмотевиците и празното в душата. И тогава, когато самотното и дъждовното се срещат, а до тях крещи празната врата, тогава единственото спасение може да бъде горещото кафе и димящата цигара. И когато една сутрин и тях ги няма…

Красивата и уютна сценография, актьорската игра и вълнуващата история са един тих и тежък театър. Няма излишен шум. Няма танци. Няма смях до болка, макар да има много силни хумористични моменти.

Впрочем, ако сатирата в сюжета липсваше, трудно щях да събера сила да стана от стола в края на представлението.

В „Семен албум“ тишината шепти и забавлява, говори и крещи, вълнува, удря, боли. Тя е невидимият четвърти персонаж.

Историята е допълнена от три красиви речи, откровения, тъги и споделености от всеки персонаж. Сцената потъва в мрак. Един стол. Един актьор и малко светлина. „Аа, няма да пеят.“ Бабите не получиха така очакваното пеене. При тези изповеди вече актьорската сила спря да пълзи по мен, а започна да нахлува вътре. Виждах искрящите очи. Виждах миналото, надзъртах в копнежите и заживявах в едни други истории. Чужди и мои.

Личната ми кулминация беше тогава, когато дойде ред на Геро да изповяда персонажа си. Отлепих се от седалката и изправих гърба си като струна. Изпитвах толкова много тишина и напрежение. Имам чувството, че не мигах. Бабите говореха пак някакви глупости. Вече дори не чувах.

Гледах Геро. Някъде там открих нещо от себе си. Погледът му се премрежи. Моят също. Беше безмълвен. Аз също. Заплака. Аз също.

Беше велик и съкровен момент между мен и театъра. Толкова голям театър, колкото не мога да поема. Беше много тъмно. Започнах да бърша лицето си с две ръце, но някъде там, близо до уюта на сцената и мрака на седалките, не почувствах срам или смущение.

„Ааа, чакай, тя им е сестра ли? Чакай, той май й е баща. Не, бе… чакай…“ Бабите така и не разбраха кой на кого какво и как. Мен „Семеен албум“ ме помете. Но от онова тихото помитане. Шептящото. Интимното. Което просто отваря една вратичка в теб и се настанява там. Разбрах защо Малин има „Икар“. Има и цялата моя театрална любов. Оставих много там. На втория ред. Пред сцената. Пред бабите. Пред себе си.

„Семеен албум“ е неистово удоволствие за зрителя. Случва се в Младежки театър „Николай Бинев“ и е на сцена благодарение на красивия ум на Малин Кръстев. Разграфи пролетната си програма така, че на една от тези дати да си в театъра: 13.04, 28.05.

ВИЖ КАКВО СЕ СЛУЧИ НА 'ИКАР' 2016