НЕВИНАГИ ПЕЧЕЛИ ТОЗИ, КОЙТО ТРЯБВА

Башар Рахал и Димитър Коцев-Шошо за това, кой трябва да грабне "Оскар"

  • 09.02.2016
  • от Мира Асенова

Може и да сте се отбелязали в събитието „Празник по случай дългоочаквания „Оскар“ на Леонардо ди Каприо”. А може и да сте сред групата на възмутените защо мечката не получава номинация. Не е изключено и да не сте гледали „Завръщането”, а на 28 февруари да планирате да празнувате нещо, което няма никаква връзка с голям екран, червен килим и каквото и да било майсторство. Ако все пак обаче сте киноман и „Оскарите“ ви вълнуват, ви предлагаме да запълните миговете на очакване да обявят победителите, като прочетете мнението на хора, които са били и от „другата страна” – за номинациите, таланта, бойкота на чернокожите актьори и фаворитите своята гледна точка споделят – Башар Рахал и Димитър Коцев – Шошо, преди всичко като зрители...

БАШАР РАХАЛ, АКТЬОР:

Красавците не печелят

За „Оскарите“ важи в сила една правило – за да спечели един филм, той трябва да може да те достигне, трябва да можеш да се припознаеш в него. Аз нито съм с едно око, нито имам розови гащи... така и не разбирам защо „Лудия Макс” е сред номинираните, а „Сикарио” има само номинация за операторско майсторство, а Бенисио дел Торо и Емили Блънт нямат.

Тази година „Завръщането” е моят фаворит. Този филм нямаше грешка.  Нито откъм актьорска игра, нито откъм режисура. Всичко беше пипнато. 

Необяснимо ми е как „Лудия Макс” е сред номинираните за най-добър филм. Това е все едно  „Делта Форс 4” да има номинация. Наистина ”Лудия Макс” е добре заснет, но не успява да ме достигне, както не успя да ме достигне и първият.  „Завръщането” обаче е една човешка история. Героите и на Ди Каприо, и на Харди са много интересни.  Във филма има много подтеми – дали да изоставиш някого, за да се спасиш, или да не можеш да го изоставиш и да се опиташ да го убиеш.  Поставят се много важни въпроси, всеки има своята гледна точка, а взаимоотношенията между актьорите са интересни. Филмът може да се използва и като учебник по актьорско майсторство. Харди играе като Леонардо и е странно, че е номиниран за поддържаща, а не за главна мъжка роля. И може би Ди Каприо е номиниран за главна само защото историята е разказана през неговия поглед. 

И тук се изправяме пред въпроса, защо красавците на Холивуд не печелят „Оскари“. Това го доказват старите трима чаровника на Холивуд, които сега вече  са възрастни хора – Харисън Форд, Брус Уилис и Мел Гибсън, от които Мел Гибсън се отдели и се разви като режисьор. Сега местата им се заеха  от Том Круз, Брад Пит и Леонардо ди Каприо. И тримата имат много добри попадения,  но ролите им са все такива, в които човек не може да припознае себе си. Като образа на Леонардо във  „Вълкът от Уолстрийт” – звучи като една измислена история, колкото и да е базирана на истински случай.  Историята заБенджамин Бътън, в която пак гледахме Брад Пит, тя си е измислена – може ли човек да си представи, че се ражда като старец и с течение на живота си се подмладява? Матю Макконъхи игра в една история, в която човек се припознава, и след всички роли, в които се събличаше, за да си покаже страхотното тяло, реши, че трябва да влезе в другата крайност, и не това, че отслабва, му донесе „Оскар“, а това, че човек може да припознае себе си в героя му, защото масовата публика няма страхотното тяло на Матю Макконъхи.

Майкъл  Фасбендър прави страхотна роля в „Стив Джобс”, но тя не е за „Оскар“.  Иначе диалозите във филма са построени като страхотна партитура -  все едно слушаш Шекспир. Има атмосфера. Може двама човека да говорят, но я има атмосферата.  

За мен голямата изненада тази година е номинацията на Силвестър Сталоун за поддържаща роля. Той от 1977 г. не е номиниран. Той е типичният екшън герой, който си знае, че няма място там. Лошото е, че се изправя срещу Том Харди... ако можеше  и двамата да спечелят.

За Дженифър Лорънс не знам защо въобще е  номинирана за „Джой”. Опитват се да направят една човешка история с този филм, но той не стига до мен.

А колкото до бойкота, и аз исках да бойкотирам „Оскарите“, че няма нито един номиниран арабин... Това наистина не го разбирам и колкото и лошо да прозвучи, това, което аз съм усетил аз в Америка, е, че чернокожите са по-големи расисти, отколкото сме ние, и не вярвам Комисията да се е замислила какъв цвят е човекът, преди да го номинират. Точно това прави проблематични нещата за чернокожите, защото те си мислят, че първо е цветът, а след това е ролята. И сега да сме политически коректни, оттук нататък ще номинираме някой чернокож, а ако не става? Ето аз искам винаги да има по един ром, който да е номиниран за „Икар”.

Иначе и у нас има добри примери  и това са  сценаристите на „Стъклен дом”, които  са страхотни професионалисти, защото създават образи, в които можеш да се видиш. Хващат актьора и създават образа за него.

ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО, РЕЖИСЬОР:

Това не е реклама на „Бенетон”

“Завръщането” е скучен филм, а ролята на Ди Каприо е безсмислен напън!

Ето така се започва, за да може хората да се подразнят и да четат нататък. Всъщност изобщо не го казвам, за да предизвикам внимание. Наистина го мисля, въпреки че според номинациите тази година това е Филмът. „Оскарите“ се чувстват задължени да признаят постиженията на Леонардо, камерата на Любецки и режисурата на Иняриту. И ако за камерата нямам какво да кажа, освен да се наслаждавам на всеки кадър, то за другите двама мнението ми се различава от всеобщата превъзбуда. Най-вероятно Леонардо ще получи своя компенсаторен „Оскар“ – само защото не са му го дали навреме за много други чудесни роли. Но в този филм истински впечатляващото актьорско изпълнение беше на Том Харди, дано поне вземе наградата за поддържаща роля. За Иняриту имам по-особено мнение – той е безспорно фантастичен режисьор. Но последните му два филма са скучни, самоцелни упражнения по виртуозна режисура.

Проблемът са историите – сценариите са тромави. “Завръщането” е едно досадно чакане да се завърне най-сетне главният герой, да проходи и да се разправи с лошия. Миналогодишният Оскаров любимец “Бърдмен” пък в продължение на два часа напоително разказва за жалките терзания на неинтересен главен герой – подобни образи във филмите на Уди Алън се иронизират с една-две реплики и „чао”. Така че много би ми се искало Иняриту, вместо да се мъчи да пише своите истории, да се завърне към работата си със сценариста Гийермо Ариага например, с когото направиха разтърсващия “Вавилон”.

Силната режисура сама по себе си е нищо без силна история. И сега веднага ще оборя сам себе си, като споделя кой е моят личен фаворит за „Оскар“ за режисура – Джордж Милър за “Лудия Макс”.

Изобщо не знам каква е историята в този филм, но е чудесен – държеше ме на ръба на седалката, караше ме да пляскам като малко дете и да се смея на тънкия, симпатичен хумор. Същият филм бих искал да спечели и наградата на операторско майсторство.

От номинираните за най-добър филм съм гледал само половината, но не ми трябва да гледам другите, за да разбера, че “Марсианецът” е несериозно предложение. Още по-смешна е актьорската номинация на Мат Деймън за ролята на скафандър. При женските номинации за главна роля съм в тъпата ситуация да не съм гледал нито един от филмите. И все пак, където е Кейт Бланшет, аз съм за нея!

Номинациите за чуждоезичен филм често са упражнение по политика, но тази година за мен фаворитът е един – унгарският “Синът на Сол”. Ще кажете

“Аре стига с тия концлагери!”

Гледайте го и после ще си говорим. Това не е филм, който може да се коментира дори, толкова е втрещяващ и човечен едновременно.

Не мога да не коментирам и бойкота, заради това че нямало цветнокожи актьори сред номинираните. Смятам, че борбата с расизма не може да се води с расови квоти. В крайна сметка това не е реклама на „Бенетон”, а оценка за професионални постижения. Не виждам да е пропусната някаква незабравима роля в изпълнение на небяло човешко същество. Да не говорим, че както споменах по-горе, дори не всички от бледоликите изпълнения заслужават да са номинирани. И в крайна сметка айде малко по-сериозно! Да не се сети някой да бойкотира НБА, защото расовото разпределение сред баскетболистите ми се вижда малко едностранчиво.

И на финала може би е редно да направя една уговорка. Приемете моите мнения за „Оскарите“ като мнения на зрител, а не на режисьор, защото би било израз на крайна комплексарщина да твърдя, че мога да давам професионални съвети на Иняриту или Тарантино. То е все едно да викнем някой каруцар да коментира техническите нововъведения в предстоящия сезон на Формула 1. Просто караме различни превозни средства и смешен е този, който твърди, че ако му сменят каруцата с ферари, ще вземе шампионата. Така че нека да сме зрители, да ни лъжат с големи и малки филми, да се вълнуваме и да се радваме на историите като деца.