WATCHLIST: ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

Някои критици го определят като един от най-великите европейски филми

  • 23.09.2014
  • от Стефан Димов

Когато филмът на Микеланджело Антониони "Приключението" е показан на фестивала в Кан, първоначално той е освиркван на няколко пъти. Хора от публиката дори са се провиквали подигравателно – "Режи!" при някой от по-дългите кадри, а режисьорът Антониони и новоизгряващата звезда Моника Вити напускат прожекцията. Напълно нормална (нормална не, но типична) реакция на масата, когато пред очите им е предложено нещо различно, нещо ново. Нещо, което се опитва да скъса досегашните "вериги". Винаги трябва да мине малко време, преди това различно, в случая "авторско", кино да бъде прието. Следва втора прожекция в Кан и филмът печели специалната награда на журито, а по-късно на него вече се гледа като на повратна точка за европейското кино. Някои критици тогава дори го определят като един от най-великите филми.  
 
Притиснат от финансови затруднения, лошо време и продължителни снимки на трудни локации, Антониони прави своя филм по един същевременно класически, но и много новаторски начин. Главната героиня от началото - Ана (Леа Масари) изчезва безследно още преди 30-ата минута на 143-минутния филм, а до края му ние не научаваме нищо повече за съдбата й. Вместо това задълбаваме в нейните приятели - Сандро (Габриеле Ферцети) и Клаудия (Моника Вити) и аферата между тях, докато те търсят изгубената си приятелка. Развоят на събитията стига дотам, че търсенето на Ана и изобщо "присъствието" й във филма добива някакво странично, второстепенно значение. В случая важни са Сандро и Клаудия.


Въпреки че продължава повече от два часа, случващото се във филма може да бъде разказано накратко, но това в никакъв случай няма да създаде достатъчна и пълна картина на "Приключението", защото лентата на Антониони акцентира изцяло върху своите герои. Развитието им, техните привички, внезапни смени на настроението и комуникацията между тях. Филм с подобен сюжет и липсата на много действие би бил скучен по принцип, но не и когато е режисиран от подобен майстор и поднесен с такъв размах. Интересът ни като зрители към произведението му не е насочен толкова към историята и мистерията й, която така и не разкриваме, а към живината, с която всичко е сътворено. Всяка сцена е изпълнена с неподправена енергия и виталност, сякаш излизаща от реалния живот. Актьорските изпълнения до голяма степен подпомагат това истинско усещане - те не преиграват нито за миг.

Няма преекспонация на образи и събития, няма мелодраматизъм или театралничене нито за секунда. Всичко е много премерено, плътно и красиво. От филма лъха чувство на лекота и освободеност, което ангажира зрителя по много привлекателен начин. Това съвсем не означава, че засегнатите теми са разгледани нехайно. Просто Антониони ни въвлича в историята си по много естествен и ненасилствен начин. Не начупва действието с нелинеен монтаж, не усложнява историята допълнително и се придържа до максимално реалистичен ритъм и темпо на разказа. Понякога ни се струва, че той върви бързо, а в следващия момент доста по-бавно.

За сметка на нас, зрителите, обаче героите му не са свободни - те са в плен на собствената си невъзможност да общуват нормално помежду си, невъзможността да се свързват на наистина емоционално ниво. За тях сякаш всичко е игра, а те са едни деца в нея, които правят каквото им скимне, без да мислят за последиците от стореното.

Препоръчваме ти още Вим Вендер и един изключителен филм за Buena Vista Social Club.