КУБА СЛЕД ЧЕ ГЕВАРА

Страната, която ви променя. Една история на Ирен Леви

  • 20.02.2014
  • от Ирен Леви

Не съм сигурна, че броденето из предишни животи е разрешено, но в един ужасен февруарски ден, когато температурата в София сочеше минус 10 градуса, оставих четиригодишната си дъщеря на баба й и прелетях 8000 километра, за да стана четиригодишна.

В главата ми се въртяха пообъркани спомени и думите от едно патриотично стихотворение за Че Гевара. Много ми ръкопляскаха, когато го казвах. Преди стотици кофички сладолед...
 
Сладоледът беше много хубав. Ягодовият имаше вкус на ягода, а шоколадовият – на шоколад. Но шоколад нямаха. Не бяха виждали ягоди. Кубинците бяха бедни и усмихнати – много бедни и много усмихнати. Всеки ден ядяха черен боб с ориз, понякога, в неделя, с парче месо колкото кибритена кутийка. Всички винаги сядаха на предната седалка на колата и се блъскаха, дори цялата задна седалка да беше празна. Всеки трябваше да бъде отпред. Говореха много и високо, ръкомахаха и пушеха пури...

Озовах се на летището в Хавана, обута в ботуши до коляното, със зимно палто, шапка и ръкавици. 20 градуса, скоро се беше стъмнило, земята още беше топла. Така седнах в таксито. Никога не бях гледала палми, обута в ботуши... Палмите бяха по-жълти, отколкото ги помнех. Заради сухия сезон. Може би.

ХАВАНА. Въздухът беше топъл, влажен, труден за дишане. За няколко минути кара кожата ти да престане да ухае на сапун и да замирише на лято. Почти се обидих, когато няколко жени, една след друга, настоятелно ми предлагаха да си купя сапун. После разбрах, че заедно с пурите е най-продаваната на черно стока.


В нощна Хавана все още можеш да се почувстваш като герой от роман на Хемингуей. Навсякъде се лее ром и дайкири, ухае на пури, звучи музика, хората танцуват по улицата...

И просяците танцуват. А Хемингуей пиел дайкирито си без захар. Спал е до моята стая в хотела. Ambos Mundos е бил неговото тайно пристанище в Хавана. В тази стая е писал... в това легло е водел изкусителни хавански проститутки. Не знам защо ми дадоха стаята до неговата. С неговата гледка. Чувствах се длъжна да напиша нещо смислено. А камериерките всяка сутрин правеха фигури от хавлии върху леглото ми и ми оставяха посланието, че мога да ги извикам по всяко време на денонощието, за да задоволят каквото и да е мое желание. Гледката беше толкова задължаваща, нощите – кратки...

Поднасяха закуската на покрива на хотела, откъдето се вижда цялата стара Хавана. Кубинският хляб е сладък. Слагат захар в него. Има една уличка някъде в моето детство, която цялата ухае на топъл сладък хляб. Има и един шкаф, от който лъха на ванилия... Не знам адреса.

Не мога да се измъкна без пури. На всеки ъгъл чувам думата Cohiba. Улови ме симпатичен тъмнокож. Предложи ми цяла кутия за не ми се мисли колко евро. Всъщност, вниманието ми привлече с това, че не държи нищо. Нито пура. В момента, в който приех, ми направи знак да тръгна след него. Вървях след непознат кубинец по мръсните малки улички на стара Хавана. Другите търговци на пури му завиждаха. Пред тесните стръмни стълби, които водят неопределено нагоре, се поколебах. Но той ми показа всичките си зъби, подредени в една от онези усмивки, които безразсъдно те карат да си помислиш "Какво може да ми се случи, все пак аз съм в детството си!" и след малко слязох по същите стълби с кутия пури и с планове за вечерта. Прелюдията към нощния клуб беше странна – таксиметровият ни шофьор бягаше от полицията, защото не си беше включил брояча, продавачът на пури ме закле да твърдя, че се познаваме отдавна, иначе щели да го арестуват, а речта на Фидел Кастро доста се проточи и бяхме принудени да чакаме да свърши, за да отворят заведенията.

Най-сетне се озовахме в типичен хавански нощен клуб. Леко потаен, пълен с чужденци, дошли не само да огледат плажовете, но и да вкусят кубинска плът. Тогава разбрах, че за да изкара едно питие, всеки продавач на пури с удоволствие става екскурзовод на някой чужденец. Забавляваше го цяла нощ, задоволяваше всичките му желания, разказваше трагичната история на своята любов, измисляше си дъщеря, сменяше партийната си принадлежност и убеждения... за половин бутилка ром и вход в заведение, в което не можеше да си плати... Fiesta si, trabajo no! – помня този израз от малка. Виждам онзи съсед, който по цял ден седеше пред дома си, слушаше музика и лозунги по радиото и се усмихваше. Понякога дремваше и после пак започваше да се усмихва. Денонощно. Ставаше само, за да изтанцува някоя песен.

ВАРАДЕРО.
На следващия ден тръгнах по следите на топлия хляб. Онази уличка би трябвало да е във Варадеро – градчето, в което четири години жулех коленене си, крещях на манифестации против американците, спечелих конкурса за най-интелигентно кубинче, видях до леглото си скорпион... Сбогом, Хавана...

Шофьорът говореше безупречен английски. Странно за шофьор на такси. Оказа се, че е учител по английски. Родом от бедно рибарско селце, покрай което минахме. Не искаше да се сменя режима на Кастро, защото бил чул, че при капитализма се работи много.

Варадеро? Не познавах това градче. Никога не бях стъпвала там. Отляво трябваше да е Огромният магазин за сладолед, отдясно – на ул. 30-та – Лунапаркът, малко по-нататък – замъкът и хълмистият път, от който винаги получаваш гъдел в корема. Някъде между тях – хлебарницата, улиците, по които минаваше карнавалното шествие, тротоарите, на които сядах да си почивам от първото си сабо, плажът с мозайката от костенурка... Бях попаднала другаде или друг път – това беше първото ми усещане. После изведнъж се успокоих, че ще ги открия. Щях да обикалям, колкото е нужно. Бях се върнала 8000 километра назад, щях да се върна и 24 години. С един сок от гуаява... Вкусовете и уханията имат лица. Видях хора, които не помнех добре, само знаех, че са ме обичали...

Стана ми жал за туристите, които със сигурност ще изберат сока от портокал или кока колата.


Наех един мотор, с който да търся спомените си, такси нямаше да свърши работа. Таксиметровите шофьори не обичат да се въртят в кръг, докато някой плаче, че са счупили любимата въртележка от детството му. Докато объркано кръстосвах квартал Санта Марта и се молех на светицата да открия улицата, на която съм играла 4 години, изведнъж усетих нещо познато и спрях. Всичко беше абсолютно различно – олющено, почти срутено, изживяно... Обхвана ме ужасната мисъл, че може  би всички, които познавах, са мъртви.

Бяха живи и не ме познаха... После дълго повтаряха, че не приличам на себе си. И те не приличаха на себе си. Познах ги само по очите, може би по гласа и по онези безкрайни емоционални монолози, които толкова обичаха. Преди Ивел беше толкова красива. Имаше дълга права коса и онази палавост, така характерна за кубинките. Стаята, в която бях преживяла много дни и едно торнадо, се беше смалила, едва побираше същите мебели и същите хора. Първият ми зъб падна на конец, дръпнат от тази входна врата. В съседната стая, докато разглеждах книжка с картинки, неочаквано получих първата си целувка. По принцип не я броя, защото не ми хареса. Ивел казва, че синът й Хочи – той тогава ме целуна, живеел в Испания. А дъщеря й Лили, която беше каратистка и веднъж ме наби, работела като шеф на голяма хотелска верига. Видях дъщерите й. Гледах и дъщерята на най-добрата ми приятелка Хейди. Представих си и моята дъщеря – как разглежда книжки до парното – и разбрах, че няма да мога да върна тези 24 години. Светът си имаше други деца. Хейди го знаеше. Разбрах го по начина, по който ми каза колко е напълняла. Никой вече не ни караше да си изядем яденето.
Не помнех повечето съседи, които ме прегръщаха. Лицата им ми бяха познати като от отдавна гледан филм. Знаех дали героят е добър или лош, но не помнех историята. Тази история обаче сякаш ме помнеше. Само двама герои липсваха – майката на Хейди – Куки, и мъжът на Ромилда – Ернесто – бяха отишли там, където нито самолет, нито спомени могат да те заведат за малко.  

Ромилда – енергичната баба на най-красивото момче в Санта Марта – Авелито. Страхувах се, че щом ме види, ще ме съблече да ме изкъпе. Умирах от срам, че ме къпе зедно с Авелито, но не смеех да й противореча. Толкова харесвах талка, с който след това пудреше целите ни тела, че си купувам само парфюми, в които има уханието на онзи талк. Авелито е станал лекар. Живее някъде другаде, с красива жена, магията на чието тяло явно не беше развенчана набързо от баба му.  

Харесвах Ромилда – дворът й винаги беше пълен с деца, които тя наглеждаше от люлеещия се стол и отвреме-навреме си хващаше някое за къпане.

Другите стари приятели, които живееха на крайбрежната улица, не ги открих. Не намерих дори къщата. Нито някой, който помнеше тях или къщата... Лошото е, че открих лунапарка... И от този момент нататък престанах да търся каквото и да било.

И тогава го намерих – онова усещане, за което бях прелетяла 8000 километра до параноици, които смятаха, че самолетът ще падне и по целия път четяха спасителните инструкции. То не беше извън мен. Засилваше се от вкуса на мангото, от кубинските танци, от ситния пясък между пръстите, от въздуха и палмите, от звученето на местния испански, но беше нещо, което имах и преди да дойда. Тук само го събудих. Усещането за вечно лято. Спомних си мисълта, с която заспивах всяка вечер, когато бях дете – мисълта, че утре ще ми се случи нещо прекрасно...

А любопитен ли си какъв е Рим през очите на Ирен Леви.