Бай Ганьо под прикритие
Българите в чужбина
За нация с доста скромно население концентрацията на българи в чужбина е просто шокираща. Те са навсякъде. Буквално навсякъде. Дори да попаднеш насред Сахара, пак ще видиш трите букви, доказващи българска следа, написани на някой камък. А после ще чуеш „Дейбиш пясъка дейбиш“ до теб. Няма точка по света, която да не е покорена, полазена, превърната в наша колония. Най-забавната част е, че съгражданите ни винаги се опитват да минат за небългари. Разбира се, с пълен неуспех.
Българите имат генетично заложен проблем с опашките. Дали заради многото чакане, ръгане и редене навсякъде по време на кризата, дали заради изначалната ни неприязън към правилата и вътрешната потребност да прецакваме системата – никой не знае. Факт е обаче, че
видиш ли кълбовидно струпване на хора извън граница, 9 от 10 пъти са от наш‘те.
Когато се приближиш, вече започват да изпъкват детайлите: черни опърпани дрехи, щедро обсипани с пайети, гигантски надписи на дизайнерски брандове върху менте подложка и (накъде без нея) диагоналка. Така е, класическият бг стайлинг е без световен аналог. Иначе дори да се разсееш на летището, лесно ще си намериш лентата с багажа от полета – има ли сакове, бохчи и онзи, класическия травъл куфар с белите грозни ленти, там е.
Дори добре облечените ни сънародници обаче някак си лесно се разпознават по отношението – винаги има едно усещане за вътрешен неганс.
Очите са присвити, погледът е крайно лош, физиономията казва „Кой си ти бе“,
а езикът на тялото допълва с агресия и цялостна готовност за битка.
Българите са винаги нервни, вечно сърдити, непременно нещо не е наред. Сумтенето, мрънкането, псуването са основни изразни средства. Комуникацията винаги е на висок тон, без съобразяване с околните. Те и без т‘ва са няк‘ви тъпанари, дет‘ не знаят български – мани ги, пълни балъци. Правило е двойките да се разправят за нещо абсолютно безсмислено, непрекъснато, без секунда почивка. Ако има дете, то трябва да бъде силно овиквано ежеминутно – така де, като не можем да ги бием, поне можем да им крещим.
.jpg)
Особено важно е в чужди държави да оставиш диалекта да се лее на воля. Опитите да звучиш културно са само за специални случаи. За к‘во да си кривиш езика на някакво място, дето никой не те знае и повече няма да те види? В тази връзка
всичко трябва да бъде коментирано и разкоствано на общо основание – колкото по-расистки и политически некоректно, толкова по-добре.
В България нямаме възпитана дума за чернокож, затова навсякъде е окей да се крещи „негър“ – даже насред Харлем. Иначе всички нации са пълни педали, ние сме най-добрите – само могат да се учат от нас. Да дойдат някой път само в България, ще им покажем.
Ние сме сравнително нискотехнологична държава – тук автоматизацията още не е взела хляба на лелката с билетчетата. Затова и почти всеки сблъсък на нашенците с каквато и да било машина е скандален –
следва псуване, негативни емоции и прилагане на трика, който решава всички технически проблеми: блъскане с юмрук.
Изобщо важното е да се създава напрежение – крещи се на машината, крещи се на притекъл се на помощ служител, на случайни минувачи. Драмата е основно изразно средство за сънародниците ни в чужбина. Скандали се вдигат за щяло и нещяло. Все пак там всичко е скъпо, а като се плащат сериозни пари, трябва да се усети нещо повече от преживяването.
Въпреки че сме все така назад от азиатските туристи в дисциплината снимки (категории група и селфи), малко по малко стопяваме дистанцията. Също така сме едни гърди напред в кадрирането и избора на локация: най-туристическият от туристическите кадри е винаги правилният. Щом всички се снимат там, явно има някаква причина. Една разходка в Парка на Гауди в Барселона не се е случила, ако нямаш снимка с гущера. Също така нищо друго няма значение – хората ходят там да се щракнат как го галят. Това, че има някакви други простотии, са ненужни подробности.
Основната цел на всеки българин в чужбина е да блесне пред останалите.
Те са тъпи маймуни, които гният в офисите – той е супер пичът, който си гледа кефа в (тук слагаме някоя от редовните „екзотични“ дестинации). Понякога обаче чистото физическо присъствие на дадено място не е достатъчно да внуши неземен лукс, затова трябва да се добави някаква бонус демонстрация. Например пръскане на шампанско, пушене на пури, слушане на чалга.
Важно е да се показва неуместен патриотизъм на странни места – например ако на 3 март си в Гърция (като цяла България), да извадиш специално приготвен байрак и да се загърнеш с него. Ако тропнеш едно хорце със скандиране на „Българи, юнаци“, печелиш бонус точки.
Най-лошото качество на нашенците в чужбина е, че следват една желязна логика:
щом те са българи и вие сте българи, значи сте длъжни да сте приятели.
Дистанцията се стопява рязко, започват да се искат услуги, да се задават лични въпроси, да се пробутват непотърсени съвети.
.jpg)
Истината е, че в съвременния глобален свят скейтър от България и скейтър от Доминиканската република имат много повече общо, отколкото селянин от Сатовча и читател на Go Guide. Просто вече заведенията, модата, сериалите, приключенията, изобщо всички детайли на лайфстайла много повече от месторождението влияят на това, какъв човек си и какво точно искаш от живота. Тази теория, естествено, няма как да я обясниш на някого, който те е чул да говориш на български и безсрамно ти се е лепнал. Затова правило номер едно е да си отваряш очите на четири и когато съзреш пайети и диагоналка в далечината, бързо да превключиш на английски. Току-виж научиш нещо ново за себе си – например, че си мишка, смешник или псулютен смотаняк.
Нещата, за които майка ти не беше права
10 легендарни български песни, които всъщност не се съвсем наши
Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв
редакторите
