София, тъжна София

Една история за града, в който живеем, творим и остаряваме

  • 25.11.2013
  • от Таня Петрова
  • снимки: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Съвсем човешко е да бъдеш непрекъснато недоволен от собствените си успехи, да им се наслаждаваш за не повече от 5 минути, преди да се върнеш към мисълта колко още много ти остава да постигнеш. Колкото повече откази получаваш, толкова по-добър искаш да станеш. Вадиш фокуси от малката си опърпана шапка и ги подаваш на работодателя си, любимия човек, приятелите си: Това ще те накара ли да ме харесаш? А това? Ами ТОВА?



Такива мисли пробягват в сънените, махмурлийски глави на водачите по централните булеварди в София всяка сутрин между 7:30 и 10:00. Онази част от населението на столицата, която си изкарва прехраната с интелектуален труд. Хиляди недоволни, недоизпили първото си кафе, нецелунали сънените си деца, мъж, жена, но изкъпани и съвестни данъкоплатци се качват на колите си и потеглят към някой бизнес парк. Там заемат мястото си зад някое бюро и след 8 часа напускат офиса.

Въпреки че по-голямата част от нас могат да си набавят необходимата в работата информация на лаптопа, айпада или смартфона и с едно натискане на бутона за wi-fi , десет години по-късно буквалното ходене в офиса все още е обичайната ни опция.

Всъщност ходенето в офиса е един от важните белези на общността. Общността на родителите, които винаги закъсняват да приберат децата си; общността на страдащите от схванати рамене, кръст и зачервени очи; общността на здравословно хранещите се, но винаги с проблеми с теглото; общността на жертвите на задръстванията. Всяка сутрин, докато дремеш по светофарите, по радиото бодри симпатяги те насърчават да устискаш до петък (сякаш петък ще настъпи някакъв катарзис). От задръстване до задръстване, от заплата до заплата, по пътя към...



Животът в Общността се променя по малки важни начини всеки ден. Няма структура, няма фундамент, нищо не остава залепено за друго, така че някои неща ни напускат, дори докато спим. Те са толкова тихи и внимателни, че когато го правят, просто остават незабелязани. Хората наричат това порастване или нещо подобно.

Събуждаш се една събота и разбираш, че си съвсем сам, че всичко, с което си се заобиколил от понеделник до петък, всички тези happy hours, бизнес обяди, целият технологичен шум, който пробива тъпанчетата ти: всичко това не добавя нищо в живота ти.

Чувстваш се като глупак – игра играта, която те накараха да играеш, и пак успя да стигнеш до момента на съвършена и пълна самота и отчуждение.

Може би нещо си сбъркал, докато си усвоявал правилата? Може би трябва да пратиш sms на някого? Може би трябва да внесеш още една вноска по кредитната карта или просто да излезеш тази вечер и да се разбиеш в някой бар? Какво още можеш да направиш, за да се почувстваш по-обвързан с нещата около теб?



Тогава просто един ден реши да престанеш с тези глупости, да се стегнеш и просто да започнеш да работиш, защото няма мърдане, защото бензинът е с пари, светът навън не спира да съществува с тръшването на вратата на тойотата и айпода в ушите. Светът си скъсва задника от бачкане, толкова много, че смърди. Най-накрая светът извън тойотата ти проумя, че това е изходът, че усещането за самота е просто първата mid-life crisis и оттук нататък ги чака само работа, недоспиване, лошо храносмилане и по някоя друга бира/ракия след работа.

В този ден спираш да ходиш на работа с кола. Измина стотина метра до спирката пред блока, не си взе лате, както всяка сутрин преди да запалиш колата. Спря се и огледа тълпата изгубени поколения на спирката. Хората – като оцелели след някакво бедствие, като герои от Пътят на Кормак Маккарти. Откога не сте се возили с градски транспорт? Тук няма пенсионери, които ще ти свият вафлите и после ще се усмихват сладко, няма момичета с бели панталони и дезодорирани подмишници на път за първия работен ден, няма хип-хоп танцьори. Тук има метъли, които раказват на други метъли как предната вечер са се разхождали с шише мастика в джоба и са пеели Deutschland, Deutschland über alles. Возейки си се с градския транспорт, започваш да забелязваш билбордове. Билбордове за Супершоуто на Румънца и Енчев, за рождения ден на ТВ Планета, чуваш, че Слави Трифонов води шоуто си от радиото, и си мислиш, че най-вероятно в тази държава е станал някакъв медиен преврат, щом Слави е превзел и радиото... Когато пътуваш с градския транспорт, задръстванията не те ловят, и се чудиш как е възможно.

После чуваш как хората си пожелават По-бързо прибиране у дома, виждаш тези подпухнали лица и тайничко се чувстваш като Върха на хранителната пирамида. Пръв на село.

Едноок сред слепци. Начело на безформена маса, чието щастие в живота се изразява в телевизия Планета, домашни печени чушки, изгодни карти за градския транспорт и кафе в сладкарници Неделя на национални празници.  

 


Има някаква бездна между пътниците в градския транспорт и шофьорите със собствени автомобили. Вторник вечер, 18:30. Трамвай и десетки коли дремят на светофара, всеки в своята лента. Тълпата от трамвая гледа шофьорите в празните автомобили от другата страна. Вижда масивни или дискретни златни бижута, ръце с лакирани нокти, които държат цигара, вестник/куче/дете на задната седалка, поомачкани бели ризи, крака изпод къси поли и си мисли как би искала да е от другата страна на стъклото.

Разсъждават какво има за вечеря, колко дни остават до заплата, че трябва да отидат на зъболекар.

Шофьорите не поглеждат към трамвая. Втренчени в светофара, всеки заобиколен от своя кожен салон в своята траектория, от която не се отклонява – дом, офис, фитнес. Когато навън е тъмно и вали, дори можеш да се почувстваш една идея по-близо до съвършенството в тази твоя малка, топла, тиха кола – просто още едно място, където да се скриеш и да си фантазираш, че контролираш живота си и нямаш нищо общо с онези навън.

Една сутрин тичах към спирката, за да хвана автобуса. Виждах го как спира и как поне 20 души се затичаха около мен със същата мисия. Знаех, че след 10 м е поредният светофар, и ако мило се усмихна на шофьора, той ще отвори врата, за да се кача. Но нямах такова намерение. Спрях да тичам. Аз и още трима души около мен бяхме изпуснали автобуса си. Дишането ми започна да се нормализира. Бях се превърнала в бегач, в състезател, и сега отново бях станала човек. Погледнах лицата на другите до мен, които дишаха тежко. Може би закъсняваха за някъде, може би някой щеше да ги чака, може би никой нямаше да забележи отсъствието им, но телата им бяха свикнали да ги дърпат напред. Гледаха празното място, което преди малко беше заето от автобуса. Изправиха се и се обърнаха да видят дали следващият не се задава от завоя. Вътре в него бяха местата, които трябваше да заемат.

Друг поглед към София има Мартин Раднев в таймлапса си Sofia at night.