Нещата от живота

Може ли да простим един от смъртните грехове, или все още не сме до толкова еволюирали да изберем другия пред собственото си его?

Всички сме гледали онези документални филми за абогирените и за древния човек. Всеки си е знаел пещерата, всеки си е познавал жената и децата, всеки е бил наясно с това, коя е неговата мръвка. Наруши ли се тази граница на собственост – бой.

Дори милиони години след това хората имат достатъчно развито чувство за собственост. Може би затова толкова боли, когато обичаният от нас човешки индивид реши да тършува в нова пещера или да захапе нечия чужда мръвка.

Ако на теб никой никога не си е позволявал да ти изневери, това е чудесно, може да спреш да четеш дотук. За другата част от човечеството, на която в даден момент, някога там в миналото или настоящето са ни показвали какво значи първичен инстинкт и какви чувства поражда той, мога да кажа само – моите съболезнования.

Наистина доста гадно усещане. Да знаеш, че човекът, в който си заложил бъдещето си, цялото си доверие и любов, решава съзнателно или несъзнателно да те целуне с устата на Юда и да те предаде, това е нещо,

което за един миг може да преобърне живота ти наобратно и да те накара да започнеш да се съмняваш във всичко.

Рано или късно изневярата излиза наяве, винаги го прави. Дали ще е от Фейсбук съобщение, дали ще е разлика в поведението на отсрещния човек, винаги това, което най-много крием, ще излезе наяве най-бързо.

Светът се срива за минути. Виждаш нещата около теб, но не фокусираш нищо. В мозъка ти се пръскат мехури от ярост и от гняв и нюансът на всичко около теб става малко по-наситеночервен. Знаеш, че връщане назад няма.

Виждаш неща, които несъзнателно, или нека бъдем честни със себе си – доста съзнателно, си криел от самия себе си.

Виждаш логика, виждаш истина в чуждата лъжа. Може спокойно да прозреш кога е станало, какво точно е станало. Единственото нещо, което не е толкова напълно ясно, е как да накажеш виновникът/виновницата. Дали да накажеш тях, или да накажеш себе си?

Май винаги наказваме както предателите, така и самите себе си.

Не спиш, не ядеш. Мислиш по цял ден различни теории, различни версии. Мозъкът ти работи толкова перфектно, че всяка твоя визуализация на предателството е толкова истинска, все едно и ти самият си бил там с тях.

Тъжно е, че един човешки мозък може да стигне толкова дълбоко, толкова навътре в тъмните психологични пориви на друг човек и да се пита по цял ден „Как можа, бе?“.

Боли, няма да лъжа никого, доста боли. Трябва обаче да се продължи напред.

Не яж ден, два… Не спи изобщо. Къпи се с най-грапавата шкурка от железарията, само и само да премахнеш от кожата си срама и предателството. Пий промишлени количества вино, самообвинявай се колкото искаш, но някой ден трябва да простиш. Дали на теб, дали на Юда, това не знам, но прошка поне в едната посока трябва да има.

Стискаш зъби и продължаваш напред. Прощаваш на теб, на нея, на него. Целуваш Юда отново и си спомняш, че именно с целувка най боли да те предадат. Именно с мил жест може да съсипеш отсрещната страна. Целуваш и прощаваш или целуваш и нападаш – изборът е само твой. Моят е ясен.

Виж какво се случва, когато се опиташ да избягаш от себе си.