Вехти мокасини

Представяме ти един разказ от Пощенска кутия за приказки

  • 16.02.2018
  • от Елена Рафаилова

Опитвам се да се върна във времето преди Големия взрив. Превъртам си часовника, стрелките се въртят в кръг и отбелязват време. Тогава обаче време не е имало, не е имало нищо. Разглобявам мозъка си на дребни фрагменти, опитвам се да проумея това нищо, но нищо не проумявам. Някаква прашинка си съществувала, ей така, без време, без измерения. Някъде. Стояла си в нищото и после нищото направило бум! И всичко се почнало. Почнало времето, създали се пространства и посоки. Вселени. Галактики. Планети. Звезди. Някакви зелени еуглени и амеби. Динозаври. Хора. Време. Цък-цък-цък. Появили сме се и ние двамата. Първо ти, после аз. Във време и пространство, в измерение.

     

Някакви си прашинки. Хвърчали сме си и сме си подсвирквали.

После ноемврийският вятър си направил майтап и ни сблъскал на гарата.

Даже не и на гарата, а в движещ се влак. Помня, че ти беше весела прашинка, а аз кисела и мрачна. До сблъсъка. Нашият. Запалиха ми се очите и почнах да мигам с искри. Някъде по отсечката София - Копривщица. Време - зима. Леща - студена. Вино - червено. Кръчмата стара, някаква открадната от някого китара. Лед по наклонени улици. Целувка... Мълчание. София. На въртележките в пет. Не зная на кои въртележки. Телефон с 5 стотинки. Звъня ти. Смях. Среща, без въртележки. Китари. Музика. Просрочен вечерен час. Баща ми. Леле. Аз горя от любов и се извинявам. Той се смее. Срещи, срещи. Раздели. Няколко за по час и една за ден. Купуваш халки от евтино злато. Пари нямаме. Аз съм с огромна рокля и букетче рози. Вятърът се майтапи с мен и ми развява косата пред църквата. Не помня кой хвана букета. Счупен ток. Сандали. Танци. Аз пея. Имаме фикус.

Пет сутринта. Болки в краката. Рева. Връщам роклята под наем. Пак рева. Искам си воала. Проявяваме снимки. Пием вино с кана лед. Младоженци. Пием 23-годишно уиски на пода и се караме. Винаги се караме. Аз съм дебела, много дебела. Гледам от леглото как трептят листата на тополата. Не мога да ставам, рева. Караш ме с двеста до Шейново. Аз се превивам като червей и вия наум. Теди! Има такива малки крачета. Преброила съм пръстите, всичките! Вали сняг през април. Ти пак заминаваш. Аз пак ще рева. Целувам си Теди и му разказвам истории. Някакви смешни. Ти се връщаш и пак заминаваш. На работа. Аз. В офис. Безумно изплашена съм и отново се тръшвам да рева. Ти ми носиш цветя, понякога, за да не рева. Аз съм лоша. Крещя, викам, мятам разни неща. Ти ми казваш, че ме обичаш. Яна. Пак броя пръстите, а тя се смее. Гъделичкам я. Твоето момиче. Идваш с Теди в болницата. Той е толкова рус и косата му блести на слънцето.

Държи букетче, от моите, шарените с градински цветя.

Една циганка ми купува шоколад. Една родилка иска да ми вземе Яна. Аз не пускам и гледам лошо. Децата имат номерца на ръчичките, тая да не е сляпа. Тъпа патка. Говоря си с циганката с шоколада. Цък-цък-цък... Цъка ни времето. Торти, свещички, рождени дни, годишнини. Ясла, градина, училище. Море, море, море...

Ти си забравил да ме обичаш, аз също. Стоп. Сега ще спра. За да ти припомня за едни вехти мокасини. Знаеш, нали колко ужасни обувки бяха това и колко отвратително много си ги обичах аз. Колко пъти се пробва да ми ги изхвърлиш,а? Не можеш да ми изхвърлиш мокасините! Никога! И да искаш да знаеш, няма да ти кажа къде ги крия и до днес! Крия ги така, както крия любовта си, защото ме е страх някой да не ми я открадне. Тя си е все същата. С разпилени коси, с искрящи очи. Още си е със скъсаните дънки и с цигара в уста. Тя си е все още такава. Една глупава хлапачка със синьо-лилава шапка и светлобежово яке. Смее се и пие бира от бутилка, седнала на бордюра пред входа. Опънала си е кльощавите крака, обути с ония отвратително грозни вехти мокасини, седи си и чака да те спъне на майтап, като се връщаш от работа. Там си е, още не е хвърлила топа и не е ритнала камбаната. Не рови в чекмеджетата, аз свършвам работа в 6. Чакам те... На въртележките.