Лудост през ноември

Златните цветове на свободния дух

  • 19.11.2017
  • от С.Н./Е.И.

Ставаме рано. Бързаме за работа. Още едно петно от кафе по любимите ни дънки. Още един изпуснат трамвай.  След това, ако шефът ни възложи още някоя простотия, ще последват две нереалистични донякъде обещания. Едното да си прережем гърлото метафорично. Другото да се напием, както ние си знаем, по повод че сме оцелели още една злокобна работна седмица, без да сме извършили убийство, без да сме приети в някоя топла стая на 4-ти километър.

Животът ни се е превърнал в типичен пример за „западно“ недоволство.

Работа, задачи, може би тук-там някъде социален живот, махмурлук, малко сълзи в неделя и хайде в понеделник всичко пак наново. Звучи прекрасно за някои хора. Може би дори за някои родители детето им се е превърнало в най-успешния човек, защото е напълно вглъбено в кариерата си. Дете мечта. Така ли е наистина? Чувствате ли се като хищник на върха на социалната пирамида? Чувствате ли се успешни в неделя вечерта, когато правите дисекция на живота си?

    


Ако отговорите са „не“, то тогава предполагам както аз, така и вие сте усещали тези искрици лудост, понякога бушуващи в нас. Искрата да си стегнеш багажа, да запалиш автомобила. Може би дори нещо още по-авантюристично – да се повозиш в българската железница. Да заминеш, да не се върнеш, да си щастлив с една сангрия на някой испански плаж или защо пък не да продаваш гердани от цветчета на Хавай?

И после си казваш, че това са пълни глупости, и продължаваш да чакаш метрото в час пик. Да, няма да лъжа, това са пълни глупости. Не го правете. Но защо онези малки копнежи по странното, по веселяшкото, по простоватичкото, които изригват в нас в най-неподходящите моменти, са толкова привлекателни, толкова първично истински?

Няма да лъжа. Нямам представа защо ни се иска понякога да призовем най-младата версия на Шакира в нас и да се качим в метрото, все едно не отиваме на работа, а на концерт. На нашия си концерт, може би дори Евровизия.  Да развеем коси (за някои от нас с по 5 косъма на главата бих препоръчал повече визуални ефекти, като дим на сцената или неонови светлини), да изпеем песента, която се е загнездила в главата ни от няколко седмици, но ни е срам да я споделим с приятелите си, и всичко това само и само за да се почувстваме отново живи. Да почувстваме, че под целия този гардероб на възрастен човек, под всичките слоеве разум, се крие онова жизнено създание, което някога сме били, което някога ще бъдем.

Искрата лудост при всеки е различна. Не всички сме фенове на Шакира по неразбираеми за мен причини. Лудостта за някой е това да танцува гол по дългия път до хладилника с бутилка мляко в една ръка, а за друг – да отиде на дискотека, маскиран като нещо малко по-плашещо от образа на емоционално стабилен човек – клоун или вампир примерно.

Ако нямате представа за какво говоря, разбирам. Няма проблем, затворете страницата и повече никога не се сещайте за този текст. Към тези, които ме разбират донякъде и още не са „анатемосали“ текста ми, имам само една молба.

Да, хвани този полет. Да, тази бутилка е малко рано да бъде отворена, но все пак го направи. Може би не е подходящо да слагаш точно тази искрящо жълта тениска в петък (особено на бизнес среща), но що пък не пробваш? Не, няма проблем да надуеш най-новата песен на певицата/певеца, когото тайно боготвориш от години, в 4 сутринта, но моля те, нека е само тази песен.  Хвани вълната на лудостта си през ноември. Хвани я и през останалата част на годината. Хвани я и като най-добрия сърфист, раждал се някога, се пусни по нея, без да мислиш за никой друг освен за себе си. Открий щастието си, открий малкото дете лудетина в теб, открий новия си образ, открий лудостта. Повярвай ми, тясъщо ще те открие теб, и то в най-подходящия момент.

Интересуваш ли се от съвременна фотография?