Забравяй, иначе не можеш да съществуваш

Защото понякога няма значение колко пъти си чувал „не“ – имаш нужда само от едно-единствено „да“

  • 18.11.2017
  • от Даниела Кръстанова

Древногръцкият философ Антистен е казал, че най-необходимото познание е да се научиш да забравяш ненужното. Векове по-късно нещо подобно казва и един от най-мислещите български автори – Атанас Далчев. Неговият вариант ми е една от любимите фрази. Бих искала да си я сложа над леглото и всяка сутрин да я поглеждам: „Забравяй, забравяй, иначе не можеш да съществуваш“.

Хората сме като кутии, които събират в себе си преживявания, случки и спомени.

Какво е добре да правиш, защото така трябва, от кое вече те е боляло и не бива да го повтаряш, къде достатъчно пъти си си блъскал главата и не искаш да ти се случва отново. Наричаме го опит – със сигурност е най-ценното нещо, което може да ни даде единствено времето.

    

Обаче ако не изхвърляме някои от спомените си от кутията, тя се препълва и цялата тази купчина ни прави плахи, неинициативни и дори страхливи. И се връщаш към детето, което вече си е опарило ръката, докосвайки горещия котлон, и после никога не смееш да я протегнеш отново към онова, което ще те стопли, а не изгори. Докато порастваш, се учиш да помниш. Да знаеш какво те очаква при подобни ситуации или подобни действия. Да се пазиш и лека-полека да потискаш детския оптимизъм. Да спреш да вярваш, че всички ще те обичат, ще ти помагат и ще те разбират. Когато паднеш от колелото, научаваш, че можеш да си разбиеш коленете, а когато за пръв път разбият сърцето ти, знаеш, че другия път ще се довериш по-трудно. Когато обаче пораснеш достатъчно, нарочно се опитваш да забравяш. Налагаш си го с всички сили. Защото знаеш, че  да се поддадеш на страха, значи почти да се откажеш.

Забравяш за моментите, в които родителите ти са ти казвали – виж Гошко от петия етаж колко е по-послушен от теб. За онези пъти, в които са ти повтаряли, че си лош, още в детската градина. За съучениците в училище, които те тормозеха. За възрастните, които ти казваха, че от теб нищо няма да стане. За онези шефове, които ти крещяха, че нямаш достатъчно опит, или хората, които не те обичаха, които те караха да се чувстваш недостатъчно добър, слаб, дебел, грозен, беден или обикновен. Които ти натякваха, че не си достатъчно висок, за да достигнеш мечтите си.
В дебелите книги по психология пише, че като дете човек трупа в себе си травми, които после му пречат да покаже най-доброто от себе си. Аз пък бих казала, че ги трупа цял живот или поне до момента, в който се научи да забравя.

Не искам всеки път, в който допускам приятел до най-съкровените си тайни, да си спомням за онзи, който ме е предал.

Не искам всеки път, когато някой докосва тялото ми, да се страхувам, че отново ще нарани сърцето ми. Не искам, когато правя голяма крачка, пак и пак да ме е страх дали няма да поискам да се върна обратно. Вече не съм детето, изпълнено с празен оптимизъм, а възрастният с обоснована надежда, който знае, че ако всеки път си спомняш за провалите и нещата, от които те е страх, никога няма да продължиш напред. Не искам да вярвам, че всичко лошо се повтаря. Че отново ще си изгоря ръката или сърцето. Цял живот се учех да вярвам, че съм правилото. Сега искам да вярвам в изключението. Че този път ще е друго. Или следващия. Или след време. Чакам да се повтори хубавото. И няма да спра да опитвам, защото вярата, че всичко някога ще бъде наред, е най-мощният човешки двигател.

Никой не може и не бива да бяга от миналото си. Но когато ситуациите се променят, трябва да се променяме и ние. Защото понякога няма значение колко пъти си чувал „не“. Имаш нужда само от едно-единствено „да“. И накрая  моята истина е някъде между тази на Далчев и Антистен. Забравяй не за да съществуваш, а за да съществуваш по-щастлив. Онова, ненужното за теб.

Ако планираш пътуване с приятели, това ще ти хареса.