Утре също ще изгрее слънце

Тъмно е. Студено е. Навън вали. В къщата до морския бряг си. В гарсониерата под наем в София си. Намираш се в празна малка дървена вила по средата на нищото в Родопите. Тъжно е всичко. Навън вали. Последните ти надежди са изтекли през сифона, както водата, с която така грижливо си взимаш душ с идеята да се освежиш, да се прочистиш. По-сам никога не си бил или била май досега. Единствената ти компания е телефонът, който инатливо не иска да звънне, и луната, която тази вечер е пълна, блестяща и металният й блясък те пронизва като кинжал. Това ли е всичко? Какво направи погрешно този път? Защо се чувстваш така?

Не знам, наистина не знам. Сипваш си вино, уиски, водка. Почваш да четеш книга, да гледаш филм. Нищо не помага, знам. Познавам те. Какъв е проблемът? Какво ти пречи да усетиш щастие, надежда, копнеж? Ти си проблемът. Съжалявам, но е така. Не го мисли всичко това толкова категорично. Това не е краят. И двамата знаем, че това не е моментът, в който завесата се спуска и вместо бурни, екзалтирани аплодисменти се чува само тишина. Не е това. Грешиш.

Имай сила да издържиш още малко. За ден или за два. За теб, за мен, за някой. Имай вяра, че всичко ще се нареди. Може би не сега. Май определено не сега. Но някой ден.

Повярвай в това. Татуирай си го в мозъка. Гравирай го с джобното ти ножче върху теб, върху мен, върху стените на твоя дом с много лица.

Помни, че не трябва още да се покланяш и да приключиш представлението. Това е просто кратка почивка, за да може героите да се подготвят, публиката също, за следващите ударни моменти.

Позволи си тази вечер да се чувстваш така. Позволи си луната да те превърне в поредния, създаден от нея магичен образ, който за съжаление на сутринта ще изчезне и памет за него няма да има. Позволи си да стигнеш дъното. На душата си, на бутилката ти вино, на сърцето си. Позволи си го, а аз ще съм тук и ще гледам. Но повярвай. Моля те, повярвай, че това не е крайната дестинация. Това е просто още една занемарена отбивка на черния път към щастието ти. Казваш, че позитивизмът ми понякога граничи с лудост, но моля те, вземи част от него за тази вечер. Приеми го като тъй горчивата глътка вино, водка, уиски. Позволи му да се процеди във вените ти. Да премине цялото ти тяло тази вечер.

Утре, когато луната я няма, когато може би няма да вали, когато ще изгрее слънце. Повярвай в моето, твоето, нечието утро. Приеми го като нов шанс, запален от искрица лудост. Повярвай ми, че всичко ще се оправи и каквото и да чувстваш сега, в този студен момент, това е временно, както повечето неща в живота. Повярвай ми, че утре ще е по-добре. Повярвай ми, че ще усетиш разлика. Повярвай ми, че ще се насладиш на глътките кафе утре сутрин много повече, отколкото се наслаждаваш на глътките алкохол сега, тази вечер.

Събери всичките си сили, всичките мои сили, всичките нечии сили и продължи напред до утре. Този момент е временен, непостоянен, точно като буря. Бурите обаче отминават. Моментите също. Утре ще е слънчево, ще си малко по-добре. Нови надежди ще се настанят в теб, нови решения, нови идеи. Но няма да се случи днес, утре ще е. За тази вечер просто ми повярвай. Повярвай ми, че ти обещавам по-добро утро. Повярвай ми, че това не е краят на пиесата ти, това е само едва началото. Повярвай ми, че луната ще залезе. Обещавам ти, че всичко ще си дойде на мястото. Не тази вечер, може би не утре, но някой ден. Повярвай ми. Моля те.

… И винаги бъди себе си.