Иван Мудов

Съвременен артист. Художник, концептуалист, провокатор...

  • 21.09.2013
  • от Свилен Георгиев

Далеч по-известен в чужбина, отколкото в пределите на Родината. Творбите му са показвани на самостоятелни изложби в Амстердам, Виена, Цюрих, Верона, Милано, Триест, Стокхолм, Варшава, участвал е на биеналета и фестивали във Венеция, Москва, Истанбул, Франкфурт, Ваймар и къде ли още не, канен е за преподавател в Университета на Цюрих.

Най-добре за него говорят работите му. А за тях най-интересно разказва той самият.

Преди да започнем разговора, Мудов ни кани в студиото си. Първото нещо, което човек вижда, като прекрачи прага, са големи портрети на Сталин и Ленин. Оказва се, че те не са му любимци, а просто израз на любопитно негово хоби – събира изображения с ликовете на всички руски и съветски лидери от Цар Освободител до наши дни. Интересното е, че се редуват плешив – неплешив, казва Иван с усмивка. Закономерността е наистина желязна. Замислям се, че най-вероятно Путин и Медведев просто искат да са сигурни, че традицията ще продължи още дълго, затова са се разбрали на всеки 4 години да се сменят...

Иван Мудов, интервю

Творбите ти са показвани често из цяла Европа, кога ще станеш достатъчно популярен и в България ?
Аз съм си достатъчно популярен в България.

Добре, ще перифразирам въпроса: кога съвременното изкуство ще получи тази популярност у нас, която заслужава и която има по на запад например?
То има толкова популярност, колкото си е заслужило. Причината не е в публиката.

В един от проектите си създаваш особен вид асансьор, в който се движи само подът и постепенно те притиска към тавана. Някаква клаустрофобия ли те мъчи?
По-скоро аз се опитвам да създам такова чувство. Тази творба работи с мястото, на което е инсталирана, и със самата ситуация. В България например беше разположена в Гьоте институт. Избрах място в сградата, на което беше логично да има асансьор и така в известен смисъл самият Гьоте институт стана част от работата.

Теб самия нещо кара ли те да се чувстваш ограничен, вкаран в определени рамки?
Не може да се избяга от това да ти слагат етикет, мисля, че всеки художник си има такъв. Не го казвам в лошия смисъл, просто така е по-лесно.

Кога разбра, че наистина искаш да се занимаваш с изкуство?
Знаех го от малък, от такова семейство съм. И двамата ми родители се занимават с изкуство. Въобще не ми е хрумвало да правя нещо друго.

Иван Мудов, интервю

Обичаш ли да провокираш?
Да. Така по-лесно се стига до крайната цел. Определено обаче не всички мои работи са подчинени на провокацията. Общо взето, я използвам като медия, като вид изразно средство.

В творбите ти често прозира една ирония – към средата, към установените правила. Умееш ли обаче да иронизираш и себе си?
Не смятам, че в работите ми има ирония, по-скоро е комедия. Разликата между двете е, че в комедията ти си вътре, като действащо лице. А при иронията седиш отгоре и гледаш какво се случва долу. Далеч съм от идеята да правя каквото и да било отвисоко.

Смяташ ли, че способността да се надсмиваме над себе си, да не се взимаме чак толкова на сериозно е важна за душевното ни равновесие например?
Да, за душевното равновесие е хубаво – да не приемаш нещата като за последно и ако не се получат, да не се хвърляш от прозореца, но ако се занимаваш с нещо професионално, мисля, че няма нищо по-хубаво от това да се вземеш на сериозно. Ако правиш нещо, трябва да го правиш сериозно, в противен случай това не ти е работата, а хоби.

Защо толкова те човърка въпросът за предимството, та си му посветил поредица от проекти в период от няколко години? Можеш например да се похвалиш, че си бил единственият, който е карал един час в най-пиковото време в центъра на София, без да спре. Всъщност разкажи повече.
Пърформънсът 1 час предимство е една от първите ми работи. Тогава търсех място, ситуация, в която да имам предимство. Защото, когато започваш и си нов в бизнеса, имаш чувството, че всичко е много навързано и въобще няма място за теб в тази система. Затова търсиш вариант да се внедриш. В конкретния случай намерих предимството в една съвсем друга схема – тази на уличното движение. Карах колата си един час в кръговото на Паметника на Левски. Разбира се, няма място, където да имаш абсолютно предимство, знаеш как карат някои таксиджии и шофьори на по-лъскави коли, така че не всички ми даваха предимство.

Май това те е накарало да повториш упражнението, но във Ваймар и със седем коли, които не са позволявали в продължение на 14 минути на никой да се включи в кръговото.
Този път работата отиде в друга посока – използвам същите правила, но там отнемам предимство.

Изявите ти като регулировчик на кръстовища в Грац, Черна гора и Солун не са ли също свързани по някакъв начин с предимството – в случая то зависи от теб?
Да, но там има и друго – вече използвам силов похват. Облечен съм в атрибутите на властта – с българска полицейска униформа в чужда държава, където всичко е по-различно. Влизам в роля на нещо, което не съм, едва ли не си го присвоявам, а това не може да продължи кой знае колко дълго.
Когато на някой в Грац му направеше впечатление, че униформата е чуждестранна, с надписи на кирилица, използвах свирката. Но и да бях с униформа на уличен работник, с техните фосфоресциращи жилетки, може би пак нещата щяха да се получат. Униформата има по-скоро символичен характер. Пък и нямаше как да си позволят да не ме слушат, защото щяха да създадат хаос. Те, не аз. Е, полицаите искаха да ме арестуват.
В Черна гора обаче реакциите бяха точно обратните. Шофьорите не ме слушаха, полицаите ми се радваха. Гръцките им колеги пък въобще не забелязаха, че не съм от техните.

Ласкаеш ли се да мислиш, че и ти, с твоите усилия, си помогнал да се осъзнае нуждата от музей за съвременно изкуство в България и че по някакъв начин си допринесъл най-после и ние да имаме такъв музей.
Ако съм помогнал за създаването на този музей във вида, в който е в момента, хич не се лаская. Мисля, че той е някаква шега, гротеска. Разбира се, не казвам, че няма шанс да стане истински музей. Похарчени са бая пари, но изглежда евтино. Трябва да поканят професионалисти, които да ръководят музея, но като за начало могат да разкарат скулптурите на Рашидов и приятелите му от двора.

Имаш немалко акции и проекти, свързани с темата, като фалшивото откриване на такъв музей, което организира в Подуенската гара, или празния музей, в който посетителите слушат аудио записи с обяснения за иначе липсващите картини.
Проектите ми са свързани с липсата на музей и за мен такъв все още няма. Дори и по документи той не се води музей за съвременно изкуство, а е филиал на Националната художествена галерия. Те сигурно от 20 г. не са купували нови работи. На кое отгоре правят още една институция?! Новият музей няма колекция, няма куратори, няма нищо вътре, той е кух. Направен е, за да се среже лентата. Просто пореден некадърен PR проект.
Когато някой ме пита къде и какво да види, не мога с ръка на сърцето да му кажа: „Иди и виж музея на съвременното изкуство“, защото ме е срам от него.

Ситуацията, която описваш, е наистина абсурдна. Абсурдът благоприятна почва ли е за създаване на качествено съвременно изкуство?
Има всякакви варианти за създаване на изкуство, но като живееш в такава ситуация, няма как да не работиш с абсурда.

Кои съвременни художници те вдъхновяват най-силно?
По-скоро ме вдъхновяват конкретни работи.

Затова ли открадна фрагменти от явно любими за теб творби, които после подреди в куфари като отделна арт инсталация?
Не, аз крада наред. Всъщност в началото крадях наред, след това станах малко по-претенциозен, а накрая станах толкова претенциозен, че реших вече да не крада. Евентуално намирам начини да си ги купувам. Но преди това 5 години обикалях музеите и си взимах каквото ми трябва.

Живял си на различни места, обичаш да пътуваш, къде се чувстваш най-добре?
Няма кой знае какво значение. Когато си някъде по на запад, виждаш и ти се случват много повече неща, но вече няма стена между нас и другите. След няколко часа може да съм във Виена, Париж, Лондон, въпрос на желание и пари. На мен почти всеки месец ми се налага да ходя някъде и не се чувствам изолиран тук. Опитвам се да използвам факта, че живея в България.

В Париж си предлагал апартамента си за следобедна дрямка на всеки желаещ.
Работата се казваше Сиеста. Бях пуснал обяви по вестниците, че между 2 и 4 всеки може да идва да спи в моето легло. Условието беше да снимам хората преди и след сиестата.

Защо отказа преподавателското място в Университета в Цюрих?
Не ставам за тая работа, поне на този етап. А и за мен беше по-интересно да направя проект от ситуацията. Затова измих прозорците на целия Университет. За да убедя академичното тяло да ми го възложи, използвах поговорката Колкото повече знаеш, толкова повече виждаш. Като измих прозорците, помогнах на студентите да виждат по-добре, а щом виждат по-добре, значи знаят повече.

Иван Мудов

Как реши да бутилираш чешмяна вода от собственото ти ателие с етикети и всичко останало?
Имал съм ателиета в Щутгарт, Виена, Цюрих и София и от всяко съм бутилирал вода. Понякога студиото на художника се разглежда едва ли не като някакъв свещен извор на идеи. Оказа се, че единственият извор на каквото и да било в моето студио е чешмата. Тогава и самата вода ме интересуваше като материал.

Чешмяната вода сигурно върви отлично с „турско суши“? Кажи ни рецептата за него?
Вместо да обяснявам, можете да видите как се приготвя тук:

Кои са темите, които те вълнуват в момента?
Работя по две изложби – в Милано и Париж, и правя доста нови работи и за двете места. Една от тях ме тормози много в момента. Искам да направя 24-часов филм, в който да създам мое собствено време. Филмът ще бъде заснет в празно помещение, в което има само един стенен часовник и на всяка минута ще местя голямата стрелка. Аз няма да знам колко е часът. Всичко ще е по вътрешно усещане. Така пърформънсът може да стане 20, 25, 30 часа. Но колкото и да излезе, за тези две обиколки на малката стрелка ще направя свое време.

Какво мислиш за всичко, което се случи и продължава да се случва в арабския свят, за движенията от типа „Окупирай Уолстрийт“?
Има нужда от промяна. Ако говорим за арабския свят, там хората не са щастливи, не живеят добре. Но няма да е само там. Не мога да си представя накъде ще се извърти всичко. Като си говорим от това канапенце, ми е много интересно, но когато става дума за хиляди убити, е страшно. Това, което ми прави впечатление, е, че навсякъде стават неща, а тук се случва точно обратното. По цял ден ми обясняват по телевизията как сме били най-добре от всички. Просто не мога да разбера как може да се появи там някой идиот и да обясни как цяла Европа трябва да взима пример от нас. Това е абсолютна наглост.

Като че ли обаче повече хора се интересуват от несериозни неща като календара на маите например. Ако тълкувателите му все пак вземат, че се окажат прави, кое ще е последното нещо, което ще направиш тази година?
Има много време дотогава, не мисля толкова напред.

Мислиш ли, че някоя от твоите творби или пък въобще произведение на съвременен артист може да има подобен ефект – да бъде разбрано погрешно от хората от XXIIIвек, да речем, и да им изкара акъла?
Е, чак да им изкара акъла... Може би има такива произведения, но то е по-скоро въпрос на тълкуване. В моя календар съм си отбелязал какво имам да правя за около месец напред. Това не значи, че след това свършва светът.

В края на миналата година присъствах на един форум, организиран от Горичка, на който ти представяше някои от своите проекти, и станах свидетел как хората в залата искрено се забавляваха с разказа ти. Едва ли обаче това е единствената реакция, която искаш да предизвикаш с работите си?
Пак се връщаме на темата за комедията в моята работа. Когато има смях, значи съм си свършил добре работата. Но комедията не е само смях.

А кое е последното нещо, което разсмя от сърце теб самия?
Не помня...