Тръгвам си, защото искам да ме спреш

Когато си отидох уж за последно, разбрах, че си този, при когото винаги ще връщам

  • 30.04.2017
  • от Даниела Кръстанова

Когато заваля дъждът, се сетих, че по-рано можех да се порадвам на хубавото време по поляните на Витоша. Когато започнах да работя през уикенда, си дадох сметка, че във всички съботи и недели досега съм имала достатъчно време, а си мислех, че не е така. Когато си тръгнах уж за последно, разбрах, че си този, при когото винаги ще връщам.

Ние с теб сме егати клишето.

През два месеца си взимам пижамата, златната рибка, която ти подарих, и плановете за поредното лятото, което ще прекараме на Градина. Всеки път когато си тръгвах, исках да ме спреш, за да ми покажеш, че вече не сме си само стари навици, които са заедно, но и те не помнят защо.

И началото бяхме клише, ама от хубавите. Май е така с дългите връзки. Първо не можеш да се начудиш на късмета си, че този човек е до теб. Смеете се, целувате се по улиците, под дъжда и на задната седалка. Купуваш му подаръци, правиш торта, вечер го чакаш с жартиери и шампанско, после се опияняваш от дъха му, не ти се спи, унасяш се в ръцете му и сънуваш нощите, които ви предстоят. Яд те е на мрака и на умората, че в малките часове ви взимат недовършените целувки и въздишките, заради които съседите тропат по парното. Животът ти на пръв поглед си е същият, но откакто той се появи, си спомняш предимно за хванатите ви ръце, за рождения му ден, който наближава, парфюма му, оргазмите и мечтата да отидете в Рио.

Лека-полека акробатичните ласки на задната седалка отстъпват място на пазарските торби с омекотител, картофи и храна за котката. Вкъщи ви чакат сметките за ток, прокапалото казанче на тоалетната и неизмитите чинии. Котката все по-често става арбитър на спорове, от които необратимо губите и двамата.

Сещаш се, че мръсни чинии имаше и в началото, но тогава сякаш някак си бяхте над тези неща.

Изненадите помежду ви намаляват, толкова свиквате с ежедневието и един с друг, че нямате същото желание и вдъхновение да сте онези, които бяхте. Казвате си, че тогава беше друго, но времето взе и от вас онова, което оставя на малцина щастливци след години. Страстта. Дори не си спомняш кога за последно съседите тропаха по парното, а чашите с шампанско са прибрани някъде при онези, които бяхте преди години.

Най-разпространеният сценарий не ни подмина, но от нас си зависи да не допуснем най-разпространения край. Точно затова си тръгвах всеки път, искайки да проверим дали  дълбоко под тези, които сме сега, е останало нещо, от онези двамата пияни от лудост авантюристи, които бяхме в началото. Дали онази емоция безвъзвратно си е отишла от нашия дом или от нас двамата като хора и това е съвсем естествено, когато вече  не сме на 18?

Последния път, когато си тръгнах, бях готова да е завинаги. Този път си взех всичко, но оставих златната рибка, защото исках да продължа, без да ми напомня за теб. Истината е обаче, че едва когато останеш сам, си даваш сметка, колко ти липсва този, от когото мислеше, че ти е писнало.

Тогава разбираш, че любовта еволюира, и може би това поправеното казанче или измитите чинии, когато всъщност е твой ред, е нечий начин да каже „обичам те“.

Че пеперудите в корема неизбежно изчезват, но се заменят с нещо по-зряло и осмислено, макар и не така вълнуващо. И не си тръгвам, за да търся друг, който да ми припомни усещането на онази позабравена лудост. Защото знам, че законите на времето са необратими.

И ако има някого, с когото искам да премина и през онова, което остава след разтърсващото начало, със сигурност си ти. Вече не се питам къде сгрешихме, а се радвам, че издържахме. Тръгнах си само за да разбера дали все още ти пука. Или за да ти покажа, че ми липсваш, когато те няма. За да те чакам отново с шампанско довечера и съседите пак да тропат по парното. За да пием за онези пораснали хора, но все още бунтари в нас, които и досега обичат да си правят на напук, защото все още се обичат.

Майната му на всичко...просто ела!