Всички са самотни освен в кратките моменти, когато не са

Колкото повече се опитваме да не ни личи, че сме самотни, толкова по-самотни ставаме

  • 15.02.2017
  • от Пам Велидис

Бях на рожден ден заобиколена от хора, които не познавам. Разделението беше видимо на групички, както рибите в океан плуват на ята. Вместиш ли се между тях очакваш всякакви реакции. Разтурваш цялото за няколко минути и евентуално на излизане от стаята ще получиш няколко епитета за себе си.

    

Днес предразсъдъците са приоритет дори за тези, които ги отричат. Лесно се наричат „мнение“ за удобство.

Чувствах се не на място, но направих всичко възможно да общувам с повече хора. Такива, които ако се разминат с мен на улицата ще ме отчетат като празно пространство, както и аз тях. Такива, които си изглеждат достатъчни и без теб затова няма смисъл да се бъркаш в пъзела им, който видимо изглежда перфектно подреден.  Няма какво да си дадете.

Обяснявам го на  човек, който беше на същото събитие и познава хората там много по-добре. На екрана в отговор ми излиза съобщение:„Всички са самотни освен в кратките моменти, когато не са.“ Очите ми се плъзгат по изречението и го препрочитат няколко пъти. Чувствам се като дете, което се спуска по пързалка и в края й открива отговора на всичко. Често твърдя, че ми се пие вино, но истината е, че като повечето останали хора съм жадна за разговори. На мен поне ми личи. Хората сме социални машини и е по-добре да сме повече социални, отколкото машини. 

Толкова ли е страшно да разберем, че самотата не е една, и колкото повече се опитваме да не ни личи, че сме самотни, толкова по-самотни ставаме.

Самотата днес е чума. Не е нещо, което може да позволиш да те доближи. Заразяваш се с нея неусетно и може да ти отнеме години, докато решиш шегите ти да бъдат споделени, тайните ти да видят белия свят, устните ти да се отворят за нещо различно от целувки с хора, които не искаш да целуваш, защото почти не се познавате, но си лягате, защото няма какво да си кажете.

Защото чукането на телата нищо не означава.Само думите са онзи чук, който разрушава изолацията между сбирщина левитиращи човешки вселени, всяка от които вглъбена в себе си.  Затрупана от желанието да не изглежда самотна, докато се дави в самота. Самотата е разнолика. В леглото винаги си по средата, защото от едната страна лежи тя, а от другата любовта. Те не са отделни, защото любовта е устойчива само ако грижливо съхраняваш хаоса си в самотните мигове, които сам създаваш.

Самотата е свобода и затвор. От коя страна на решетката ще я оставиш зависи от теб. Решетките са само и единствено ограниченията на мислите ти по какъв начин си способен да се погледнеш. Вечният стремеж на човек е да разбие самотата си, а това няма да стане, като я отрича, а като я приеме, защото само в самотата лекуваме слабостта.

 Самотата е качество на силните и е най-големият страх за слабите.

Те я замаскират и превръщат живота си в цирк. Те пътуват постоянно в илюзията, че пъзелът им е перфектно нареден и няма място за нови парченца, които да запълнят празнотата, която назовават с всички думи различни от истинската.

Не познавам никой, който по един или друг начин да не се е чувствал самотен. Понякога го забравям, но си го припомням. Особено, когато срещна непознати, обсебени от идеята да са здрави, което за тях означава да изглеждат Несамотни с цената на това постоянно да са сами или потъващи в излишен кич и суета. Видът обаче не поправя състоянието.

Всички сме самотни освен в кратките моменти, когато изберем да споделим самотата си с някого другиго. Друг, но подходящ.

Две различни самотности, които си подхождат. Сваляш предпазителите, мяташ си предразсъдъците в кофата и виждаш, че има как да пренаредиш конфигурацията в перфектния пъзел на някой, който не изглежда самотен, но с теб ще може да сподели самотата си, когато е такъв.

А за да не чувстваш осезаемо самотата, можеш да се удавиш в книги, джаз и вино.