Любов за ден? Не, благодаря!

Любов ли е любовта, ако няма локуми, захар и целофан за опаковане?

  • 14.02.2017
  • от Кати Микова

В култовия български филм „Всичко е любов“ от 1979 се казва „Любовта нищо не иска. Тя трябва, да е като дишането. Вдишваш, издишваш. Навън, навътре без да мислиш. И с нас искам да е така. Да не мисля кога вземам и кога давам.“

Това е обобщение, което важи и за мен. Не ми трябва много. Само продължителност или неодушевен първообраз на една константа. Черно-бяла концепция от 20-ти век запечатана в кадър, камера и действие. Затова не ми обещавай любов за един ден и не ми оркестрирай чувства, които лесно се побират в стъклена чаша и след това още по-лесно се изпиват. Иначе всичко моментално се превръща в безсмислено клише, а пейзажите започват да се разтичат като картина на Салвадор Дали по клепачите. Не искам да получавам изразни средства в розови кутийки. С панделка.

Цветя също не ми трябват. Те не са никакъв символ на любовта, която търся, защото бързо напомнят за това, че нищо не е вечно.

В опита си да бъда смела до екстремизъм, искам да вървя по тесните и тъмни улички към сърцето ти. Но те са най-опасните. Не знам какво ме очаква и може би не искам и да научавам предварително. Ще разбера, когато стигна. Дотогава има време и това време ще изпълвам… ще изпълваме с непрестанни погледи, които предизвикват възхищение и интонации, които напомнят за литературни шедьоври.

Но ако има нещо, което твърдо съм установила, то това е че любовта е празник, който не се отбелязва по календарите, не носи името Свети Валентин и не се празнува единствено и само на 14-ти февруари.

Тя не се измерва, не се опакова и не се намира в онлайн магазините с намаление.

Винаги се учудвам на онази еднодневна лудост, към която най-запалените  влюбени „двойки“ така целеустремено се насочват с бутилка вино и кутия шоколадови бонбони. Макар че този ден e изпълнен с цялата конкретност на света за няколко часа, той представлява пълен контраст на истинското. Хората са свикнали да го раздуват до такава степен, че всеки момент цялото това сборище от баналности може да избухне и да ги затрупа с плоски явления на романтичност, които евентуално някога биха ги накарали да се намръщят (освен ако не са от онези заблудени романтици, разбира се).  

И докато правя такива равносметки пак се убеждавам, че истинската любов е издържлива пред всякакви обстоятелства. Тя е устойчива на промоциите и картичките в средата на февруари, и е способна да посочванедостатъците на съвършеното. Тяе пò. И тя е най.Любовта извън рамките на „деня на влюбените“ е по-тъмна от утайка на кафе.

По-силна. По-неудобна. Удря те направо в петите. Тя може да е най-реална, най-щастлива или най-болезнена.

Разтяга се до най-крайния предел на човешкото усещане за съществуване и гъделичка сетивата. Но може да се сгъне и до най-малкия отблясък в очите, като само от време на време напомня за себе си. Въпреки всичко, щом имам избор, избирам точно тази любов, която не се доказва предметно, просто защото на нас не ни е нужен Свети Валентин, за да се обичаме.

Да не се обичаме стана модерно... или е страх?