Обади се на всички Ангели

Остани където си... аз тръгвам

  • 08.02.2017
  • от Михаела Самарджиева

Обади се на всичките Ангели и им кажи, че вече ми е непосилно да те чакам. Минаха всички лета, всичките есени и всичките зими, в които не идваше. Минаха кокичетата и нарцисите, прецъфтяха люляците и теменужките. Пожълтя жената на щанда за вестници, на която дадох да ти пази часовника. Изкупиха Нощния труд, изгаснаха лампите, млякото се пресече в купичките на котките. София си отиде обидена.

Обади се на всичките Ангели и им кажи, че ни мина времето. Пише го на капачките ни. И на моите ожулени и сини от игрите без наколенки в пясъчника. Да не би да изпусна всичките влакове. Остаряха ли очите ми в локвите? Да не би да са болни гълъбите с есемесите? Отидоха си бабите от площада и застачкуваха пощите и облаците преваляха, каквото имаше да се извалява. Дипломираха се русалките, абитуриентите изпразнуваха баловете, изнесоха любовта в чужбина, с отлична диплома я качиха на самолета и тя си замина. Рахнев още диша канелата на преспи, а за нас останаха едни и същи улици и едни обаждания. Тесни. В които нито ти, нито аз се побираме.

Обади се на всичките Ангели, изглади белите си ризи, прочети любимите си пиеси, пусни грамофона високо, колосай яките, изпрати жените, защото аз вече не те чакам.

Кажи на Созопол да си върне приливите и да ни върне рестото, сандалите и голите нощи. Почерпи вдовиците и съседката с кучето, налей на приятелите си, усили музиката. Повикай циганка да ти пее тихо, да плачат високо тревите до езерото с лилиите и жабите, защото аз вече не те чакам. И няма назад, и няма завръщане, и няма хубав финал като по филмите. Защото аз вече не те.

Мисля за теб вечер, когато круши падат по булевардите, когато си събувам обувките, когато цветчета изтичат по шахтите и сняг събират улуците. Мисля за теб по спирките, правя „ухх“ на стъклата им да се запотят и да не напиша твоето име. Рисувам им Ангели, отлитащи към топли страни, танцуващи между черешите, празнуващи с мед и пити, защото аз вече не те. И е достатъчно точно, достатъчно тихо и достатъчно късно, за да не се завръщаш никога повече. Попаднах на делници, попаднах на лоши целувачи,

преживях живеенето си и като дойдеш, няма да има какво да ми вземеш, как да ми подложиш и какво да ти дам.

Достатъчно се свечериха вечерите, достатъчно сладка затвориха бабите и чушки изпекоха чушкопеците. На никой не му прави впечатление, че те няма. А кондукторката с миглите тъжните, с погледа теменужения, с усмивката за обичане не ти пази билета. На ден от тук минават хиляди закъсняващи, хиляди непристигащи, но тя не забелязва, че не си дошъл до поискване. Вече няма смисъл да тръгваш – събери изпращачите и отмени сватбата. Закъсней в косите й недостроените. По Северната й дъга и по Южната й тангента. Няма смисъл от мен да те открадва – да обуе мъглите си, защото аз вече не те.

Обади се на всичките Ангели, обич моя – тръгвам си. Не тръгвай и ти, защото няма да има кой да те посрещне. Празни са рафтовете, свърши и хлябът в пекарната, дядото до чешмата изля дамаджаните и плачат оплаквачките, защото, любов, аз вече не те. И ще свършат сезоните в едно по-хубаво утре, в което и аз, и ти ще сме добре.

Всеки тръгнал за някъде, но не и за тази среща, защото тя вече не е. Официално е.

Пишат го вестниците, свирят го пианистите. Остани където си. Тръгвам си. Не тръгвай и ти.

А имаш ли резервен вариант за краен случай?