Моето голямо лудо постене

Време да прочистим не хладилниците, а умовете си

  • 16.11.2016
  • от Илина Григорова

След като чукнах 30-те, реших, че би трябвало да съм на възрастта, мъдростта, годините и търпението, за да изтърпя и аз най-сетне един 40-дневен пост, през който, както казват, да пречистя не само тялото си, но и ума си от греховни мисли, да се отдам на молитви и да започна да въздавам напред-назад любов. Представях си, че някъде по средата на великденския пост ще започна да се въздигам над земята, да ходя върху облак, да не се ядосвам на бабичката, която се провиква: „Някой да станеее! Болят ме краката“, и с пъргава крачка се затичва от последна до първа врата, където блед студент, неспал две нощи, тъкмо е повдигнал задник от седалката.

Представях си как ще отговарям на псувните срещу мен на пътя с „Бог да те благослови“, а от ушите ми ще излиза рукола и спанак след цялото това набиване на салата.

В резултат посрещнах Великден като Коледа, Нова година и рождения ми ден, взети заедно. Възкресението на Господ бе като мое лично възкресение, а радостните камбани на близката църква сякаш биеха за мен. Точно в 12.01 бях забила яростно зъби в яйцето, което предварително си бях обелила с треперещи пръсти. И да не си помислите, че съм някакъв кой знае какъв любител на омлетите, сирената, яйцата и пържолите, които отдавна не ям, защото имам двайсет кариеса за оправяне. Не, просто и единствено мисълта, че отпада едно наложено ограничение, макар и наложено от мен самата за цели 40 дни, ме караше да се чувствам така свободна. Сякаш мога да изям света.

И нищо повече не можеше да ме притесни. Никой повече не можеше да ме ядоса или разгневи. Крамолите на работа нямаха значение. Вбесяващите забележки на родителите ми не можеха да ме разгневят. Чувствах се пречистена, счупила оковите на вътрешния ми затвор, преборила се за едно достойно място под божието слънце, доказала, че съм богата на търпение и воля. След точно 10 минути аз вече се карах по телефона с някой - вече не си спомням с кой. Сякаш истинското ми Аз се бе събудило от кратка летаргия и сега, заредено с нова порция холестерол, е отново тук и иска мъст!

Сега, когато и коледните пости са тук, се замислих – къде сгреших миналия път? Истината е, че ако постенето е просто лишаване от някои продукти – то тогава това ще е само една диета и нищо повече. Всъщност не е е важно да докажем на света, че можем месец и малко, без да ръфаме сандвичи с телешко месо или пържени крилца.

Въпросът е: можем ли да изкараме месец и малко, „постейки“ от лоши мисли, чувство на омраза, на безизходица, на отчаяние, на озлобление или съжаление?

Можем ли за 40 дни например или, да кажем, 30 дни да се откажем от всички онези мисли и настроения, които ни разяждат отвътре и ни вредят също както ни вреди вкусният и привлекателен захарен памук или кожичката на току-що изпечено пиле на грил? Колко време можем да издържим, без да се „храним един друг“? Без да подлагаме на съмнения и въпроси този безценен дар – живота и неговия смисъл?

Изглежда сякаш начинът, по който живеем днес, е много по-голям грях от това, какво сме изяли вчера.

Не е чак толкова страшно, ако утре седнеш и си поръчаш в ресторанта огромна пържола, докато на съседната маса група амиши се молят за спасението на нашите души и ръбат троха по троха сух комат хляб с чаша вода. Преди да разчистим „боклуците“ в стомасите и телата си, трябва да разровим и изхвърлим боклуците от съзнанието си. Какъв е смисълът да ядем 40 дни само растителни продукти и да спазваме дори ограничението за неизползване на олио, ако ще побутваме с вилица това на масата пред нас и ще си казваме: „Докъде стигнах? Не съм доволен! Не съм щастлив!“.

Не съм стъпвала в църква от може би година (или повече?!?). Не се чувствам гузна за това. Висшата сила, която и да е тя – Господ, Буда, Аллах, Далай Лама, Великото спагетено чудовище – в която и висша сила да вярвате вие, –  тя се намира във всичко, което ни заобикаля – не само в цветенцета, мушичките и пчеличките, а в калната вода, с която ни е изпръскала някоя профучаваща кола, в 20-те кинта, които изгубихме вчера, в идиота, който ни блъсна в метрото, тичайки за работа, в мрачното, потискащо време навън. Във всички онези гадости, които  ни изкарват извън кожата и ни вбесяват. И които са тук, за да ни научат да ги преодоляваме, преборваме, игнорираме и да бъдем щастливи въпреки тях. Също както, когато постиш, а те поканят на голямо фирмено парти с безплатна храна и напитки. Ще се изкушиш или ще се въздържиш? Кое си заслужава повече?

Питат ли те често "Блажиш ли, блажиш ли, дядо попе?"