Хората се срещат, разговарят, а после тръгват всеки по своя път. За какво тогава са тези срещи?

Нали знаеш, като малки все ни казваха: „Не говори с непознати“. Това беше най-парадоксалната форма на предпазване от неизвестното. Ако не се ръкуваш с непознатия, казвайки му името си, завинаги ще си останеш в един омагьосан кръг. Уж не бива да общуваш с този, когото не познаваш, но пък няма как да стане познат, ако не отвориш устата си. Така пристъпваш първото псевдоправило на родителите и настъпва Срещата. Някак несигурно, но и непринудено започва Разговорът.

Малката възраст допринася за общуването – какви задръжки могат да имат едни невръстни деца.

Все още съзнанието е чисто, вярата необорена. Въпросите към неизследвания свят – множащи се с всяка секунда. Новият познат бързо и неусетно се изкачва по пирамидата на близостта. Наричаш го „приятел“ само заради самия факт, че вече знаеш името му, на колко е години, кои са родителите му, къде ходи на детска градина и кое е любимото му детско. Толкова засега е достатъчно, даже в повече, проблемите с доверието са ви чужди, те принадлежат на един друг свят, света на големите.

Чуваш името си – вашите те викат. Не познаваш часовника и това е предимството на възрастта ти, все още можеш да изгубваш представа за времето, а в тази красива илюзия несъмнено всичко е по-увличащо. Казваш „довиждане“ (не си и помисляш, че има страшни думи като „сбогом“) и не знаеш кога пак ще срещнеш новия си приятел, надяваш се да е възможно най-скоро. Всеки по своя път.

Страхът от неизвестното се израства с времето.

Засмиваш се сам на себе си за вродената предпазливост. Намираш известна трудност в това да подадеш ръка и да се запознаеш с някого. Още преди да пристъпиш напред, вече се питаш: „Какво би се случило? Има ли смисъл подобно запознанство? Какво печеля? А какво губя?“. Отношенията се развиват за секунди, но единствено и само в главата ти. А какво се случва наяве? Предполагаш някакво начало и предсказваш някакъв край, а това, което е по средата, даже не те интересува. Разчиташ на богатия си опит от запознанства и последвалите след тях връзки, за да можеш да си въобразиш сигурност и да се предпазиш от бъдещи разочарования. Грижиш се за себе си като за болен човек – спестяваш си вълненията и го караш възможно най-лежерно.

Предишните ти намерения са вятър. Ръката, устремена напред за новото запознанство, увисва във въздуха. Вдигнал си я просто за да се почешеш, оправдаваш неловко намеренията си. Размишлението те спаси и този път (поне така ти се иска да вярваш). А можеше… Всъщност какво значение има, какво би могло? Знаеш добре старата изпитана формула: „Хората се срещат, разговарят, а после тръгват всеки по своя път“. За какво тогава са тези срещи?

Тези срещи съществуват, за да ни осмислят. Без значение колко дълго остава някой в живота ни, той дава нещо от себе си и взима нещо от нас в замяна.

Доброволен обмен на разменни начала, в който опознаваме, разбираме, учим се. Променяме се. Израстваме.

А когато дойде времето, потегляш по пътя. Всяка раздяла натъжава. Но може би зад ъгъла те чака някой, който ще промени живота ти изцяло. Ще надникнеш ли?

Тук можеш да надникнеш в миналото свършено време и да прочетеш за старите идеализации.