Не бъди повече, бъди ми достатъчнo

Забрави миналото и никога не се питай дали някой преди теб ме е обичал по-добре

  • 29.10.2016
  • от Даниeла Кръстанова

Не обичам носталгията през есента. Не я обичам и през зимата, още по-малко през пролетта и лятото. Не я обичам най-вече в любовта. Никой няма нужда отново и отново да си спомня какво е било, да се пита какво е можело да бъде или заради кое не стана това, което му се искаше.
Хубаво е всичко да става навреме. Започнеш ли да затъваш в миналото, губиш сегашния момент напълно безвъзвратно.
По трудния начин се убедих, че няма полза да си мислиш какво щеше да е сега, ако миналата година не беше зарязал този, който те обичаше повече от всеки друг на света. Дали щеше да се научиш да го желаеш повече и дали вечерите ви щяха да са достатъчно красиви, че да убият у теб грозната тъга, че не ги споделяш с някой друг.

В днешно време май не важи онази мисъл на Оскар Уайлд – „Харесвам жени с минало и мъже с бъдеще“. Най-ценно, без значение дали си мъж или жена, се оказва това да си човек, който умее да пази миналото за себе си, без то да му пречи на бъдещето. Особено в любовта.

Защото там най-често и най-саморазрушително всички сравняваме миналото, настоящето и някакво имагинерно бъдеще, което е можело да бъде. Което не знаем дали искаме, дали заслужаваме, дали ще съумеем да изградим и дали този до нас иска същото. А дали ще го иска след година?Миналото понякога затваря хората и натрупва в тях страхове, разочарования и очаквания, от които обаче следващият няма нужда. Затова си вземи само научените по лесния или по трудния начин уроци и протегни изпразнени от всичко дотук ръка и сърце на друг.Сега живей на 100% в настоящето.

Срежи старите връзки с голямата ножица, когато знаеш, че нямаш нужда да ги връзваш с безброй възли, които ще ги направят трудни за съществуване.

За да не тежи миналото на общото ни бъдеще с някой обаче, трябва да го пуснем и двамата.Не искам да плащам повече заради това, че този до мен не се чувства достатъчно добър. Не искам и аз да се чувствам такава. Защото, когато целуваш някого и си мислиш как го е правил друг преди теб, винаги се усеща. Не може да се скрие и несигурният поглед, когато се разминеш с този, топлил преди теб леглото, в което сега спиш ти. Когато без думи питаш дали и ти някога ще бъдеш толкова обичан.

Обаче го долавям в очите му отново и отново. Защото той знае, че за другия умирах. Бяхме пожар. Целият град знаеше. Че през ден се разделяхме зрелищно и шумно, всеки път за последно, че си събирах бързо нещата от тях, после трясках вратите, хвърлях по него чаши и обиди пред хората, а на следващия ден пред същите тези хора и пред всички други на света се целувахме, сякаш никога няма да спрем. Докато един ден наистина не беше за последно. И сега вече няма значение.Не искам обаче всеки път, когато той ме докосва, да изгаря от съмнение дали друг го е правил по-добре, дали ме е ч*кал по-дълго, дали ме е водил в по-хубави ресторанти или ми е купувал по-скъпи подаръци. Дали съм му имала повече доверие, дали сме чели едни и същи книги, дали той ме е научил да слушам Лени Кравиц и да обожавам театъра, дали съм му разказала за детството си, дали съм му правила мусaкa и романтични вечери, дали съм му признавала всеки път, когато ми е кофти, или отново съм го пазела за себе си.

Не искам да прави тази грешка, защото аз съм я правила неведнъж и знам от опит, че не е оферта. Виждала съм не един и двама мъже, които са се разтапяли по мен и са ми давали повече, отколкото можех да си мечтая някой да ми даде, обаче аз подозрително все си мислех, че нещо не е наред. Че има нещо гнило. Винаги се съмнявах и ги изпитвах отново и отново, докато накрая не им омръзваше да играят моите игрички и сякаш с радост ги гледах как се дънят, за да потвърдя иначе абсурдните си подозрения. А от това губех само аз и вече не искам да го правя.Дълго гледах сините очи на едно момиче, на чието място се озовах, и се питах дали той ще може да обича моите зелени по същия начин. Не можа. Само че и тогава не разбрах, че не е нужно да го прави по същия начин и че с всички сили се опитваше на мен да даде онова, което беше останало от способността му да обича в този момент. То не ми стигна и си тръгнах.

Жените винаги си тръгват, когато усетят, че някой не им дава достатъчно.

Затова спри да се питаш дали си ми повече от това, което е бил или ще бъде някой друг, и започни да ми бъдеш просто достатъчно.

Преди твоята несигурност да превърне иначе прекрасното ни настояще в доброто старо време, към което никога няма да пожелая да се върна.