Не е страшно

Любовта е абокат, през който се влива живот. Страх те е от игли, но пък никой не те пита...

  • 24.10.2016
  • от Цвети Златева

Не е страшно, че сутринта ми започна с посещение в спешния център. Не е страшно, че  нямам право на обезщетение за болничен. Не е страшно и че единственият ми разрешен спорт от днес е само плуването – едно от нещата, в които никога не съм била добра. Сякаш ми казаха: „От днес ще ходиш на работа само с парашут“. Все едно му е на някой, че те е страх от високото като котка от вода. Толкова те е страх, че дори и токчета не носиш. Не е страшно и че след тази забрана вече не знаеш сълзите ти от болката ли са или от осъзнаването колко всъщност си малък.

Това е страшното, че постоянно я забравяме – нищожността си.

Няма пълно щастие, дами и господа. Няма Дънкан Маклауд, няма Супермени, няма Дядо Коледа… Има ни само нас – хората с животи от бели и черни клавиши, ежедневно носещи се по мелодията „Ще има и утре“. Да, да, ама не!

Ще си кажете „Тая пък какво я прихвана?! Всеки знае, че трябва да се живее за момента, за днес.“ Всеки знае, ама н-и-к-о-й не го прави!!! Ехоо…“ Защо, питам ви. И понеже, докато получа отговорите, може вече и да ме няма, удавена в някой басейн, питам себе си.

„Защо не живееш ден за ден, бе? За мига, дет се вика. Докога с тези оправдания…“

Тече ми системата, а отговорът не идва. Че той и да дойде, най-вероятно ще е поредното извинение защо не съм отишла до Мачу Пикчу например, поредният отговор с къси крака, такъв ще е, защото не спираме да се лъжем всеки божи ден.

Не знам какво ми вливат, но явно съм се унесла. Усещам, че държиш ръката ми и отварям очи. Усмихваш се гузно, сякаш си ме настъпил. Неудобно ти е, че няма какво да направиш, за да спреш болката. Но нали си тук, това ми стига. Майната й на болката!

Гледам те. Ти ме гледаш. Голямо гледане му ударихме покрай това легло № 2. Отново плача. Осъзнах още нещо. Ти си първият, който се отзова на есемеса ми, но си и единственият, на когото го изпратих… Казах, че си приятелят ми, за да те пуснат в спешното с мен. Лекарката те помоли да ми помогнеш да се облека, а никога не си ме събличал. Смеем се. Очите ти казват, че искаш да ме целунеш, но не е разумно – аз приличам на игленик (понеже вените ми не били добри) и сълзите ми са оформили няколко сухи следи по бузите. Изглеждам ужасно, а ме гледаш, както вечерта, в която се запознахме. Мисля, че се влюбвам и че ще изгубя съзнание отново.

Замаяна съм и страшно много ми се спи, но знам, че не сънувам, будна съм, ти си буден. Ами ще го хвана този път пък шибания момент. Целувам те, усещам, че се усмихваш. Не знам дали да не се разрева пак. Лекарката отмества завесата, която отделя леглото ми от останалите:

-         Май сте по-добре? (закачливо).

-         Да – отговарям, без да я погледна.

-         Е, не болеше нали? – пита, докато сваля абоката ми.

-         Не – усмихвам се и те целувам отново.

Знам, че с този уловен миг няма да залича пропуснатите, няма и да намеря съдържателен отговор на въпросите си. Няма, а може и мен да ме няма утре – удавена в някой басейн, помните ли.

Може би всички пропуснати мигове са ненапразно такива. Може би сме ги проспали нарочно. Но има мигове, които знаем, че просто няма как да изпуснем. И винаги, когато има онова необяснимо желание да целунеш някого, това е един от тези мигове, дори и да приключи с неразгадаема гримаса или ритник в топките.

Не е страшно и няма значение как ще продължи, защото любовта е абокат, през който се влива животът.