Не извръщай поглед

Включи режим "живот" - има толкова непрегърнати хора и толкова неразпънати усмивки

  • 22.10.2016
  • от Свилена Николаева

Добре, разбрахме – всички мразят есента. Мразят тъгата й, самотата й, влагата, която се намърдва под кожата и между костите. Но най-вече мразят нейната умозрителност. Краищата ти се подгъват и се обръщаш навътре към себе си. Чуваш собствения си монолог, слънцето го няма, за да просветлее лековато върху мислите ти и да разпръсне черните облаци от главата ти. Налага се да си общуваш със себе си, налага се да намериш истинския си център. Да пренаредиш малко вътрешните си чекмеджета. Лятото е пясък по ходилата и задявки, лятото не му мисли много.

Но банският е прибран за следващата година, а ти трябва да търсиш смисъла си под сивото есенно небе.

Живях няколко години до морето. Гледах го във всичките му състояния. Гледах го послушно и поддало се на напора на хиляди човеци, които се плацикат в него и шляпат с пояси и кръгове от лосион за слънце около себе си. Видях го дистанцирано и по-малко благосклонно, леко показвайки зъби. Дойде и съвсем беснеещо, заля крайбрежната алея и заяви кой е истинският господар на положението. Та и ние така. Имаме своите цикли, своята сила и невъзможност. Преди време поканих една приятелка на разходка. Тя отказа, искала да разбере какво да прави с живота си. Стана ми странно. Как за един уикенд се чертае карта на преобразяванията на реката на живота ти, та да текне тя натам, където ти искаш да развееш платна? Уикендът обикновено стига дотам, че да се наспиш, да изгледаш някой и друг сериал, може би питие с приятел и разходка в парка. Някои успяват и да почистят вкъщи. Стига, колкото да се поизтръскаш от умората, рядко, да избистриш мисъл за предстоящото битие.

И все пак колко добър стремеж – да си наясно, да си начисто със себе си. Трябва да включим сърцето си в живот, не да го поддържаме в будна кома.

Обичаме. Но кого обичаме? Нашия резерват от същества – семейството, приятелите, любимите. Другите? Те са друг свят, а нашият се простира до началото на техния, без точка на пресичане.

Ние сме самотна глутница, която се грижи само за своите членове, а на другите показва зъбите си веднага щом се почувства застрашена. И тук е кризата на смисъла.

Липсата на емпатия, липсата на вглеждане в другия. Съзнанието ни е клетка, в която се прожектират едни и същи филми, които ни правят слепи за тези, с които се разминаваме. Те са само фигуранти в прожекцията, която се случва в нашата глава. Може да бъде различно. Можем да се вгледаме в другия с разбиране. Можем да не отвръщаме поглед. Този прост акт прави нещата толкова  неподозирано различни и смислени.

Пилеем се, подаряваме времето си на безсмислени разговори, реалити формати, столкване на познати, завист… убиваме времето ритуално. Но то ни показва огледалото и в него виждаме пронизан собствения си образ. Истината е, че нямаме време. Но все още има сираци, останали непрегърнати, слепци, които можем да хванем за ръката и да съпроводим из парка като пътуване към себе си, още има верни кучета, които чакат пред нашата врата, и котки, които искат да се покатерят в скута ни. Още има непознати в метрото, разплакани под черните очила, тъжащи за някоя разпаднала се любов, на чието рамо можем да сложим ръка. Още има деца, които имат нужда от нашия съвет, в който няма да се вслушат. Цял свят от хора и зверове стои пред вратата ти и има нужда от теб, чака теб, твоя успокояващ глас, твоята вдъхваща вяра прегръдка. Не се пилей. Не извръщай поглед.

Пробвай с музика. Ще се изненадаш колко смисъл има там.