Вот на (не)доверие за грима

„За да бъде една жена истински красива, трябва да бъде и малко грозна.“

  • 30.11.-0001
  • от Белослава Димитрова

Ето че и no make up движението набира в последно време сила и тежест, някои известни жени като Алиша Кийс го взеха присърце и развяха победоносно знамето на негримирането като начин на живот, стил и свобода.

На мен все повече ми се струва, че всякакви обобщения дрънчат на кухо, защото в крайна сметка жените са различни и всяко налагане на стереотип ограничава избора и индивидуалното усещане за вътрешна и външна красота.

Това е като да си чел, че е жестоко да ядеш месо, спираш го заради идеята, но при всяка среща със сочен бургер слюноотделяш обилно.

Ситуацията с грима трябва да се разгледа нюансирано и с подход към различните типове жени. Моята извадка се състои в мнението на четири жени. За една от тях е изключително важно да ползва грим, за друга това е излишно бреме, на трета й е все тая, а последната вече гледа от уравновесената позиция на зрелостта.

Разбира се, че ще почна от себе си и моя опит с грима. Като бледа тийнейджърка изучих по трудния начин изкуството на грима. От черен молив като червило до искрящо зелени сенки с мъничко червен туш за разкош и естествено добрата черна очна линия, която прави погледа ти меко казано странен, да не кажа кривоглед.

Имах и дълъг дарк период, в който черното владееше визията ми напълно, винаги плътно гримирана, иначе не излизам навън, защото едва ли не предавам моя стил. После тази повеля ми писна и осъзнах колко е важно да не си личи, че си гримиран, и че в това е големият майсторлък и истински красивата визия.

А и честно казано, ми писна да съм роб на грима с всичките му етапи на нанасяне. Времето ми беше ценно, сънят още повече. Не ми се ставаше половин час по-рано, за да се трансформирам. Научих се да излизам навън без маски и без притеснения от реакциите на хората от появата на истинското ми негримирано лице. Осъзнах, че на тях просто не им пука, на мен още повече, което за един тийн си е доста свършена работа.

Но винаги съм обичала, когато ми е кеф, да се гримирам и вече знам, че ми се получава. Смятам го като разтоварващо занимание с готин ефект, а не като задължителна процедура, на която трябва ежедневно да се подлагам. Тоест на събитие ще ме видите с очна линия и червено червило, но не и рано сутрин в метрото с опушен грим и блок маска.

Спомням си една мисъл на поета и преводач Венцеслав Константинов: „За да бъде една жена истински красива, трябва да бъде и малко грозна.“

А какво е „малко грозна“ – да я видиш невзрачна, с разчорлена коса, размазан грим, раздърпана тениска и пак да ти се стори очарователна, каквато всъщност е.

Условието задължително гримирана ми се струва като голяма тлъста лъжа, която в крайна сметка ще се кльофне между теб и останалите.

Моето поведение би било пагубно за нежната и ранима душа на скъпата ми приятелка от училище, която винаги би застанала плътно зад грима. Разбира се, не е от онези крайно настроени дами, които ходят с грим навсякъде – на планина, фитнес и по дяволите, на басейн/плаж.

Тя обаче е категорична, че никога няма да отиде на работа без грим или на бар, или на купон. За нея е все едно да отидеш с мазна коса и изцапана блуза. Спрямо нейните виждания това изглежда неуважително. Тя има, така да се каже, външна униформа, която с гордост слага всеки път, нарежда ордените, излъсква пагоните и е готова за среща със света.

Ето че другата ми ценна приятелка се включва категорично в дискусията със следното заключение: Лесно е да не носиш грим, ако си хубава и с чиста кожа, защото, ако си грозен и пъпчив, пак си в неизгодна позиция, щото никой няма да си каже: „О, колко гот, тя не носи грим!“.

Така според нея движението за неизползване на макиаж изобщо не е освобождаващо за голяма част от жените, които се чувстват неуверени, и е поредният натиск върху тях. Кара ме да гугълна така модерните туториъли за no make up make up. И разбирам, че в момента най-голямата мода е да се клепаш със 100 тона неща, така че хем да изглеждаш супер, хем да не си личи, че си гримиран, което е точно обратното на идеята, която манифестира общността от освободени жени.

Ако една жена е грозна, уточнявам – се чувства грозна, и за нея гримът е защита, трябва ли да й отнемем щита?

Всеки стига дотам, докъдето може в представите си за себе си, не , че като се демонизира гримът и се обясни на тези жени, че тях ги е срам и страх да ходят без, ще им помогне в собственото им възприемане. И не зависи ли личното  израстване от самите нас, а не от ентусиазирани побутвания от тълпата на умните, красивите и негримираните.

Прииска ми се да погледна още по-надълбоко в огледалото на суетата, а именно когато една жена е вече е възрастна. Когато със старостта вече не се очаквате, а сте близки приятелки и не се страхуваш от нея. Една зряла и любима жена сподели с мен, че е добре все по-рядко да посягаш към целия асортимент на грима, да се довериш само на червилото, лака, хубавата прическа, малко руж. Но не и да го ползваш като в младостта, защото може да заприличаш на своя собствена карикатура. На тези години би било добре да си се приел и да остаряваш с достойнство. Съответно и такава обратна връзка ще получаваш като реакция, защото сам си извървял пътя и излъчваш спокойствие. Всичко останало е излишен грим, от който рано или късно трябва да се отървеш!