Грешните избори, които водят на правилните места

Една жена се превръща в единствения възможен избор на мъжа само тогава, когато избере да бъде себе си, докато е с него

  • 30.11.-0001
  • от Пам Велидис

Всеки е изправен пред това да избира. Изборите в живота с времето се оказват категорични и ни струват скъпо. Ето ме мен, която избрах да вярвам, че не ставам за връзка. Нямам представа какво означава да „ставаш“ за връзка, но винаги когато съм го чувала, ми звучеше, сякаш не е за мен. Просто не съм била готова да се покажа пред себе си, още по-малко пред другия до мен, но опитвах. Бях плаха и вглъбена да мисля за всички лоши качества, които имам, и както в повечето случаи с хората, съм се превръщала в най-големия си съдник.

На всеки човек нещо му куца и най-големият страх е, че той ще остане единствен в това положение. Затова сме пригодени да търсим този, който облекчава куцото в нас.

Не задължително с безусловна подкрепа, той дори може да не остане задълго около нас, но трябва да скочи в чернилката ни, за да помогне. Женската злоба и болка не са митове. Несъвършенствата на една жена трябва да се извадят на показ. Не осъдително, а просто защото те са част от нея и така тя се учи да възприема себе си, да не се срамува от себе си, а да избира себе си такава, каквато е. Лошите качества пречат на отношенията тогава, когато мислиш за тях само с едничката цел да ги скриеш. Колкото повече ги криеш, толкова повече избираш да бъдеш друг човек, който не си. И това се усеща всеки миг.

Знаех, че съм ревнива. Не го признавах. Не го показвах. Ревността ми беше особено болезнена към свободата ми. Превръщах се в неукротим бунтар, когато усетя, че някой се привързва към мен по паразитиращ начин, който ми тежи. Избирах да ми дотежи, да мълча и да търпя, докато най-накрая не избухна. Дистанцирах се или просто така избрах да наричам своя  егоизъм – да не търся първа хората, да забравям уговорки с месеци, да не се съобразявам с някого, да не ми пука.

Понякога имам чувството, че умишлено съм саботирала отношенията си, а след това съм се оказвала там. Гледала съм в захлас вече бившия си любим, когато мине покрай мен с новото си бъдеще, облечено в красива рокля и лъскави обувки, буйна грива и ярко червило. Избирала съм да изпитвам завист към момиче, което в мислите ми ме превъзхожда не заради друго, а само защото е до него.

Дори не съм я познавала, не съм била толкова глупава да я мразя, но съм мразила обстоятелствата. Безнадежността да оправя нещата, без да осъзнавам, че те са си съвсем наред. Задавала съм си хиляди пъти въпроса, защо избра нея и я предпочете пред мен и защо дистанцията между нас се превръща в необратима вечност на отдалечаване.

Напрежение, което може да се нареже с нож, но не можеш да преглътнеш. Всъщност винаги знаем защо някой избира друг пред нас, но това, че не сме предпочетени, не ни прави задължително невинни. Ние сме съучастници във всеки чужд избор, който ни засяга, прави ни щастливи или ни вреди. 

Жените са способни да носят тежестта на света върху своите плещи и едновременно с това да са с най-неудобните обувки на токчета, но първо трябва да изберат себе си.

Да са точно толкова силни, точно толкова добри и лоши, слаби и жестоки, колкото в действителност са. Да не се застояват там, където не са способни да се разкрият, където са вечно недоволни от всичко, и особено там, където е възможно да предпочитат друга пред тях. Ако сама не знаеш какво търсиш, криеш и изтъкваш в себе си – никой друг никога няма да разбере и няма да те избере задълго, няма да ти помогне да се научиш сама на това. Затова не съревнование с някоя непозната, а опознаване на себе. Трябва да видиш дали от глупост или твои грешки се превръщаш от любима в минало и само така ще се превърнеш в любима за себе си. Не застой, а едно постоянно пътуване към себе си е ключът към щастието.

Не ме интересува вече коя някой е предпочел пред мен, защото той избра нея, а аз се научих да избирам себе си. Веднъж избереш ли това, няма как да си сам, защото навсякъде си заедно със свободата си, а свободните хора са като магнити, свободните и честни хора са избирани. Ето ме пак мен – още избирам да не ставам за връзка по някакви наложени стандарти, но ставам за обичане и засега това е напълно достатъчно.

Защото независимо чия ръка държиш, аз съм онова, което не успя да задържиш.