Музиката започва там, където смисълът свършва

Есента, хората и студеното време могат да бъдат по-цинични в ежедневието си и от проза. Изморяват ме, но въпреки това сънят не ме хваща. Отново прехвърлям в главата си какви ли не маловажности. Освен това да си лягаш гладен също те държи буден. Напоследък просто не приемам достатъчно количество духовна храна и недостигът й е все по-осезаем. Имах нужда от нещо неземно, космическо, по-огромно от всичко около мен. За да не мисля, за да се издигна малко над обикновеното съществуване.

В такива моменти няма нищо по-добро от Брамс, Шуберт или Паганини. Става късно, пускам си няколко произведения. Определено не съм от хората, които слушат симфонии, докато пътуват в градския или докато готвят. Дори обикновено нямам нужната нагласа. Единствено когато спешно трябва да запуша нетърпимия си глад за красота.

В днешно време няма много неща, до които да се докоснеш и да те настроят на тяхната вълна. А такива, които те изпращат далеч от тривиалното, са направо дефицит.

Чувството да откриеш това, което запълва точната празнина в точния момент, е велико.

Оргазъм, който душата получава, когато звукът прави любов със съзнанието ти. Нямаш влияние, просто се отдаваш на удоволствието. И слушаш.

Няма по-подходяща метафора, защото за разлика от другите изкуства, тук място за интерпретация не съществува. Звукът прави каквото си иска, а мислите ти му се подчиняват. Вече не ти принадлежат, защото в тях е преплетено нещо по-сложно от самия теб. А ти нямаш нищо против, защото там, в другото измерение, единственото възможно чувство е абсолютна нирвана.

Ще ми се да можех да я слушам по-често, а не само когато вече имам крещяща нужда от нея. Но тя не става "за набързо". За да ти повлияе, егоистката, иска да й се отдадеш напълно. Да спреш да бързаш, да мислиш, да сравняваш. Да бъдеш. Да изоставиш тленното и да се слееш с вечното. Класиката е била такава преди нас, ще е и след нас. Просто хората сме станали прекалено елементарни за нея. Прекалено еднодневки. Защото не си падаме по ангажиментите, по бавните неща, изискващи време и усет. А музиката, за която говоря, е всичко друго, но не тук и сега. Още по-малко пък веднага. Годна е безсрочно. Доста плашеща дума, а?

А ние от своя страна рядко сме другаде, мислейки си, че тук са истинските и важни неща от живота. Както ни е присъщо по природа, пак сме се объркали.

Виж още един път, по който да избягаш със 120 удара в минута.