Меланхолия под клепачитe

Искам вечно да живея в зенита на есента

  • 09.09.2016
  • от Стефани Калчева

Едно примигване на очите – сякаш е минала само секунда, и изведнъж лятото със ситни стъпки си е отишло, а на негово място леко нервно, но свойски се намества есента.

Първи по-хладен бриз през нощта на отворен прозорец, тихо прошумоляване на листата, стъмване рано и дебели жилетки – нима може да е хубаво това? А нима не може?

Началото на септември с рязко щракване на пръстите разбрах, че сезонът се е сменил – късно вечер от нищото се изля дълъг и напоителен дъжд, все едно жена плачеше. Кротко, но ударно и запомнящо се. После остана само уханието на отшумяла болка и мъртвешко спокойствие.

Защо хората толкова много се страхуват от есента? Има нещо ужасно натрапчиво в лятото – задушаващо не само откъм градуси, а и настроение, сезон за екстроверти, за шумотевица и кипеж.

Смехът се  разпръсква като тапа на шампанско, жените носят ефирни дълги поли, смеховете чупят бутилки и сърца на поразия, морето трепти от всички тела, които се вливат в него.

Понякога и аз се опиянявам от очарованието на дългите летни нощи и безметежното чувство на вечност, но винаги ще се чувствам по-комфортно в тихата меланхолия на есента, която се дави в дъното на чаша червено вино. Няма по-стоплящо от задушевните октомврийски разговори и Ета Джеймс, надвикваща дъжда с глас, който ти къса сърцето. Три месеца, които се търкалят като зряла круша – тъжни по един изключително овладян и спокоен маниер, който никое лято не може дори бегло да изимитира.

Разбирам в известна степен хората, които не обичат есента. Те искат вечно да бъдат щастливи, боси, игриво посрещащи идния ден и малко уплашени от емоционалната фуния, която неизбежно се задава. Предполагам обичат повече кучета пред котки, защото котката изисква самовглъбяване и бавен танц със собствената ти човешка тленност, а на кучето повече му отива разходка по плажа. Нека това не се бърка с повърхност, съвсем нямам намерение по толкова дребнав начин да заклеймя половината население на земята. За да не мога аз да се справя с лятото, има също куп причини и те никак не са възвишени и красиви.

Помниш ли, когато  беше дете и се опитваше да се научиш да събираш числа или да четеш? Толкова  беше трудно да разбереш как се прави и защо изобщо ти е нужно да го знаеш. Веждите се събират, погледът се напряга, цялото ти тяло се бунтува срещу несправедливостта на порастването, та нали до вчера животът бе стражари и апаши? Същото е и с есента.

Защо се появява така нагло, взимайки със себе си соления безгрижен вкус на августовските наслади, които ти се струваше, че вечно ще се търкалят по небцето?

Харл Борланд е казал, че този, който не е съгласен с идването на есента, би искал вечен прилив и пълна луна всяка нощ. Не мисля, че само с пълни луни и приливи може да се живее, сърцето има нужда от бури и противоречия, защото именно те пораждат самовглъбяване, а то на свой ред осъзнаване и пречистване. И тази есен ще вали – от клепачите и от небето, но ще си струва повече от всеки един летен бриз, обещавам ти.