МОЯТА ПРИЯТЕЛКА
Любовта на мъжа минава през белия дроб
- 10.08.2016
- от Стефан Икога

Обикновено е красива. Обикновена е, но красива. През повечето време е с мен и правим всичките ежедневни рутинни занимания заедно, и е супер лесно, тя танцува и сякаш с движенията си движи моите крайници и музиката е по-приятна от сутрешното кафе за човек, който работи на две места пълни смени, за да могат той и семейството му да са живи и относително здрави, разсеях се. Това е заради нея - като ми се усмихне и аз се усмихвам и се познаваме толкова добре, че си разказваме истории наум и се подхилкваме, докато се разхождаме по улицата.
Aко я няма ми липсва много, но животът продължава. Да, един по-сивкав и недружелюбен живот, който не ти подава ръка в тролея, ако си баба, не ти казва „Извинете“, като те настъпи, а пък изглежда и сякаш нарочно те настъпва, мамка му. Единственото хубаво е, че знам, че с нея никога не с разделяме за дълго. Дори и да закъснея, тя ме чака да прекараме няколко часа заедно, преди да заспим в зяпане на клипчета в ютюб, анимации, които никога друг път не бихме гледали и ядене на вкусни сандвичи. Когато ги правим заедно стават най-хубави. Нея не я мързи да нареже кашкавала и шунката на много тънко и да ги нареди на няколко слоя, за да може да се получи онова приятно усещане, когато зъбите ти с лекота преминават през няколко пласта от сандвича. Тя преценява от кое по колко, често прекалява, аз често, подведен от нея, преяждам, но всичко, което ми поднесе е толкова вкусно, че никога не съм могъл да устоя.
Не пия кафе, тя ми е кафето. Сутрин имам нужда само от една целувка преди да съм си измил зъбите и всичките ми агностични чакри се отпушват, въображението ми се разширява със скоростта на прозореца, който отварям, за да видя днешния свят.
И той винаги е нов, ама мамка му, същият си е.
Добре, че е тя, да ме крепи и да ми пуска песните, от които имам нужда.
Преди нея вкусът ми за музика беше ужасен, сега съм господ и плейлистът на телефона ми е моят пророк, а тя е моят бог.
Някои хора, най-вече близки ми казват да я оставя. Не я харесват, защото не ми влияела добре. Правела ме разсеян, нехаен, щяла да ме провали. И може би има доза истина в думите им, но пък за тях е невидимо колко ми дава, как не бих могъл да напиша и дума без нея, та дори и понякога тя ми слага готови думи в устата, само с поглед, слага най-подходящите думи, а мен на мястото ми, когато се възгордея. Връзката ни е толкова силна и ползотворна, че страничните ефекти са без значение. Ако бяхме деца, бих си разменил от ония сърчица, дето се чупят на две с „bestfriendsforever“. Като бяхме тийнейджъри, бяхме навсякъде заедно, само понякога не я взимах с мен на семейните сбирки. Заедно решихме, че не й е там мястото. Сега, вече пораснали и спокойни от мисълта, че имаме един друг, просто си живеем живота и по дяволите не е трудно. Никога не съм и отказвал да ме прегърне и да заспим заедно. Обикновено заспивам пръв в прегръдките й, изпускам телефона си изнемощял и с провесена лига от края на устата. Тя заспива след мен, а сутрин, когато се будя най-често я няма.
Седи си сгушена в нейното легълце, в кутийката, която съм и подредил като дом, и ме чака, да разтъркам очи, да седна на бюрото си и да я отворя. За нея утрото идва тогава, когато я поставя в грайндера, стрия я заедно с тютюна, оближа листчето и я запаля. Тя не само, че няма нищо против, ами има нужда от това, за да се осмисли. Само чрез изгарянето се свързваме, като химично-емоционален волтрон, който може да се докопа до меча си само с общите усилия на всичките си съставни части.

И да знаете, че понякога не аз, а тя ви казва „Здрасти“, докато аз още съм вкъщи и дремя. Тя не запомня имената и после забравя дори да ми каже, че сме се срещнали. Тя закъснява за срещи, докато аз тичам за тролей в последния момент.
Тя закъснява да си изпрати текстовете, а мен ме кара да пиша неща, които са ми присърце в момента.
Знам, че сте се срещали с нея и, че ви е водила по различни пътечки, някъде там из живуркането, което опитвате да превърнете в живот. Тя е прекрасна, нали? И пътечките й са осеяни с трохи и фасове, и джаз, и забравени вещи, на места, които изобщо не запомняте, и смях, много смях, с приятели и сам, на филми на Уди Алън и на зърната на батманския костюм в Батман и Робин. Разговаряли сте с нея, за „живота от нещата“, в час по математика или просто с поглед забит във влюбената двойка на пейката срещу вас и дори някъде там да сте решили да не вървите повече с заедно, я помните с добро. Тя е симпатяга, но, доколкото я познавам, не си ви спомня добре. Историята ни е нещо като на Брус Банър и Хълк, това че Хълк е зелен, прави метафората още по-добра. Ето сега ми е тясно, като на Банър в панталоните му. Тя е тук до мен, на стола, на който пиша това, и ме целува по врата, тя ще е на стола до мен и когато го чета, и когато ме снимаха за лична карта, бяхме заедно и като един приятел ми каза, че е влюбен в мен, и двамата с нея бяхме whatdafuq, и тъй нататък.
Животът е твърде кратък, за да можеш да го преразкажеш целия, дори да си галапагоска костенурка. Той винаги те изпреварва. Ето, пак се разсеях. Отивам за пица.
В ТОЗИ РЕД НА МИСЛИ
Колко скоро ще е прекалено късно
Колко е бил прав Чаплин, че на най-важните житейски кръстопътища няма пътни знаци
Коментари