ЖИВОТЪТ КАТО ОКСИМОРОН

За смисъла в безсмислието

  • 30.05.2016
  • от Стефани Калчева

Не искам да те подценявам, но ми се струва уместно да те върна няколко години назад, когато сте изучавали тропи и фигури. Оксиморонът е троп, който съчетава привидно несъчетаеми, противоположни понятия. Мисля, вече е ясно защо няма по-подходящ пример от самия живот, който е изтъкан от парадокси и контрасти.

От време на време ме връхлетява опустошителното усещане за безсмислие, то е извън всякакви битовизми, извън отношенията ми с близки хора, аз съм само прашинка в някаква огромна буря. Когато това се случва, ми е трудно да осмисля хаоса, който се настанява удобно в мен, и да го пресъздам.

Ако случайно реша да споделя, срещам някакво снизхождение, неразбиране или директна смяна на темата. И все повече си обяснявам защо – никой не иска да му тикаш в лицето неприятния факт, че е смъртен, и не че принципно не го знае, но е мисъл, която събира прах. И идвам нагло аз с парцал в ръка, забърсвам едно хубаво и създавам смут.

Не ти се иска да мислиш, че след определен брой години няма да има и помен от теб, от семейството ти, на ваше място ще има други семейства, други разговори, други случки. Като книжката, която си оцветявал като малък – запълваш пространствата, приятно е, влагаш дори старание, на места малко ти писва и караш отгоре-отгоре, точно както в реалния живот. И в някакъв момент книжката е оцветена и захвърлена.

Звучи ли мизантропско? Сигурно. А това прави ли го по-малко вярно? И понеже няма нищо случайно, точно докато съм в това корабокрушенско състояние, чета „Щиглецът“ на Дона Тарт, която ме шамаросва:

Повечето хора като че ли се задоволяваха с тънкия слой гланц и умелото сценично осветление, които съумяваха по някакъв начин да придадат на изначално страшното положение на човечеството някакъв по-загадъчен привкус, така че да не всява чак такъв ужас.

Хората се занимаваха с хазартни игри и голф, садяха градини, играеха на борсата, любеха се, купуваха нови коли, ходеха на йога, работеха, молеха се, ремонтираха жилищата си, вълнуваха се, като гледаха новините по телевизията, тревожеха се за децата си, клюкарстваха за съседите си, избираха в кой ресторант да отидат, четейки отзивите в интернет, основаваха благотворителни организации, поддържаха политици на изборите, забавляваха се с всякакви устройства и приспособления, оставяха се да бъдат заливани постоянно, от всички страни, с информация, текстове, съобщения и забавления, за да се опитат да не мислят за това – какво сме и къде сме.”

Какъв жесток капан! И все пак ето ме тук, дишам, пиша, очевидно не съм се отказала от живота, иначе щях да летя от висока сграда. Инстинкът за самосъхранение е велико нещо и е по-силенот всичко останало. Споменавам на близка приятелка защо съм потисната и тя ми казва, че смисълът е единствено да ти е хубаво, докато си тук. Простичко, кратко и ясно.

И понеже и аз съм оксиморон, след всичко изписано дотук, искам да кажа, че, да, неизбежно ще правим всичко описано от Дона Тарт, освен това ще губим посоката, ще бъдем тревожни и после, ненадейно, гледката на липите, на детска усмивка, мириса на нова книга или нежно докосване по рамото ще бъде най-удивителното и трепетно нещо в целия свят.

Баба ми винаги ми казва, че на всеки три лоши неща се случва едно хубаво и че страдам от този факт само защото упорито му се съпротивлявам. Пътите, в които съм го приемала, трудните моменти пак са идвали, но съм ги посрещала с леденото спокойствие на удавник, който знае, че още малко и ще го спасят.

Любимата ми книга на Ремарк е “Време да се живее, време да се мре”. Така и така всички сме се засилили към смъртта, нека обърнем малко повече внимание на живота, който е един прекрасно неприятен оксиморон.

 А ОТ ИКОНОМИЯТА В ОБЩУВАНЕТО СТАВАМЕ САМО ПО-БЕДНИ...