5021 КИЛОМЕТРА ДО ТЕБ: СЪВРЕМЕНЕН СЦЕНАРИЙ ЗА ЛЮБОВ НА РАЗСТОЯНИЕ

Нека е любов, истинска лудост!

  • 20.05.2016
  • от Габриела Андреева

Тъмнокожа ръка сръчно размахва стара метална ножица и с бързи движения скъсява и оформя косата на възрастен мъж. Лицето на клиента успявам да видя в огледалото пред него, закрепено на кората на дърво. Коафьора наблюдавам само в гръб. Импровизираното фризьорско студио е разположено на тротоара на оживен булевард в индийската столица Делхи. Как попаднах тук ли?! Абсолютно клише. Love is the answer изпя американският музикант Алое Блек през 2013, а аз се съгласих три години по-късно.

Прелетях половината земно кълбо, за да държа ръката, която искам. Съвременен сценарий за любов на разстояние. История за щастливите споделени моменти и агонията от чакането. За безсънните нощи пред компютъра, вълнението, липсата и трудностите. Една реална история, случваща се на много двойки в 21 век - век на глобализация и бурно развитие на ИТ технологиите, на свръхпредлагане и свръхпретенции. Век на възможностите, в който е по-лесно да направиш видеоразговор с Нова Зеландия и Антарктида, отколкото да запазиш ценностната си система, принципите или човека до себе си.

Борим се за добро образование, престижна работа, висока заплата, истински приятели, но някак пренебрегваме любовта. Ако може тя да се случи между другото, без много да се напрягаме. Да, ама не може! И тя трябва да се заслужи. Ако запознанството с любимия човек е било съдба, то развитието не оставяйте на случайността. Във всяка връзка идва момент, в който си задаваш въпроса, „има ли смисъл“ и „това ли е правилният човек“.

Проблемът на днешните отношения е, че на т.нар. влюбени се отказват още при първото съмнение или трудност, без дори да опитат, не осъзнавайки, че именно изпитанията дават търсените отговори.

Преждевременната капитулация съвсем не улеснява положението. Напротив, води до порочния кръг на неспирна смяна на партньори, поредица от разочарования, обърканост, липса на доверие и криворазбрана плътска любов, в която губим себе си и все повече се отдалечаваме от възможността да създадем стабилно семейство. Инатът и гордостта никога не са от полза.

За да имаш пълноценна връзка, трябва да си готов на компромиси. Нали не искаш да изпуснеш качествен човек заради собствената си апатия, несигурност или страхове? В крайна сметка, дори да не се получи, поне няма да се измъчваш от въпроса „ами ако...“.

В началото на годината приятелят ми замина на поредната двумесечна командировка. Този път в Индия.

И както моята упорита прабаба спря кафето с изумителен хъс и чаровен инат на 95 години, на почти 25 аз подгоних щастието, така както го правят в американските филми с щастлив край.

5021 километра. Толкова е разстоянието между София и Делхи. Очакваше ме 14-часов полет със самолет и едно прекачване. Да се откажа ли? Не! Любовта се поддържа от една ръка разстояние. Импулсивно купих билет за след една седмица, записах се на интервю за виза и зачаках датата на заминаването.

Приключението ми започна стандартно - ранно ставане, бързане и кафе в колата на път за летището. Седнах до отегчено индийско семейство. От години се опитвам да приема факта, че любовта е все по-размита и идеалистична, но тези двамата дори не разговаряха помежду си. Мъжът гледаше филм, жената спеше със събути обувки, а дъщеря им пътуваше на съседния ред. Доста тъжна картинка за човек, готов да следва сърцето си до края на света. Дългите полети са ужасно досадни.

30 минути след полунощ кацнах на най-голямото летище в Индия, носещо името на първата жена министър-председател на страната Индира Ганди. И точно когато си мислех, че еднодневното ми пътуване е към своя край, започнаха проблемите с багажа. Него просто го нямаше. Следващите часове прекарах в обиколки между бюро „Информация”, лентата с въртящи се куфари и отговорниците за багажа.

Изненадващо куфарът се появи, грабнах го като удавник сламка и хукнах към изхода, където моят приятел търпеливо ме чакаше вече трети час. Погледът му казваше всичко, а прегръдката му оправдаваше всяка секунда от дългото и самотно пътуване.

Когато си влюбен, светът наистина е розов. Индия далеч не е топ дестинация за любовно пътешествие, но въпреки това ние бяхме щастливи. Нямаше никакво значение къде, ние отново бяхме заедно. Често се возехме на рикши, които са не само атракция, но и най-бързият начин за придвижване. Дебело облечени шофьори въртят педалите на откритото превозно средство, форсирайки между коли и мотопеди, без да се съобразяват с пътните правила.

Вятърът ни продухваше и просълзяваше, дробовете ни се пълнеха с мръсен въздух, а сърцата ни преливаха от любов. Истинска лудост!

Разхождахме се хванати за ръце, вечер палехме ароматни пръчици, пускахме нежна музика за фон и вечеряхме на свещи, наблюдавайки луната. И не, това не се случва само в книгите и филмите!

Е, не си мислете, че през цялото време беше така романтично и безпроблемно. Индия не е от местата, подходящи за разходка на самотна бяла жена, каквато бях аз през 8-часовия работен ден на приятеля ми. За протокола ще вметна, че индийското метро има специален вагон, предвиден само за нежния пол, явно и за местните не е съвсем безопасно.

След няколко рискови опита, в които бях заобиколена от група мъже, говорещи хинди, реших да кротувам в хотела, докато половинката ми работи. Както вероятно се досещате, чакането не ми е от силните страни, че ще прекарвам дните в стаята, също не ми беше хрумнало, когато планирах пътуването. Очакванията невинаги съвпадат с реалността. Понякога излизахме вечер, но хотелът ни беше на час път от центъра, така че обикаляхме основно квартала.

Всички тези обстоятелства наелектризираха отношенията помежду ни.

Да се забавляваш сам в Европа е лесно, да се забавляваш в Индия - не чак толкова.

А ситуациите следваха една след друга, все едно ни снимаха със скрита камера. Навсякъде се опитваха да ни излъжат с парите; такситата отказваха да ни качват с оправдание, че не говорят английски; натровихме се с храна, купена от най-лъскавия и скъп мол; не се качихме на слон или камила, но пътувахме 7 часа в стар и прогнил автобус с мирис на нафталин до „Розовия град“ Джайпур, отказаха ни резервация в хотел, обикаляхме забележителностите с куфар на гръб, след което взехме последната стая от друг, уж 3-звезден хотел, в който нямаше топла вода и кърпи за баня, а чаршафите бяха с жълти петна, което обаче не правеше впечатление на никой от персонала.

В същия този добре поддържан хотел вечеряхме сварен бял ориз без подправки, защото „дъщерята на шефа има рожден ден и всички работят само за нея“ (да не кажете после, че шуробаджанащина имало само в България). На другия ден заради постоянния уличен трафик изпуснахме рейса за връщане и се наложи да изчакаме шест часа до следващия автобус, тип спален вагон, в който, докато се опитваш да заспиш, нечии крака се поклащат пред лицето ти, защото помещението над теб не е достатъчно голямо.

Задушевната атмосфера и ароматът на мръсни чорапи от събути обувки избягвам да коментирам. Всичко това съвсем нормално в началото не беше смешно, но сега и двамата се усмихваме на тези безценни спомени, а приятелите ни искат да ги разказваме отново и отново.

След 17-дневно приключение се прибрахме заедно. Много по-силни и много по-влюбени от преди. Продължихме да спим хванати за ръце. Продължихме да закусваме с часове, защото не можехме да откъснем погледи един от друг, забравяйки да се храним. Продължихме да решаваме проблемите си с разговори.

Но и да не беше така, пак нямаше да съжалявам, защото това е, което ни липсва в днешните връзки. Отдаденост и жертвоготовност! Това е, което ни отне онлайн комуникацията. Заблудата, че личният контакт може да бъде заменен от виртуални взаимоотношения.Сега моето момче замина за друго далечно място и отново започнахме да броим дните до следващото ни виждане, но този път е различно, защото вече знаем, че „има смисъл“!

A СТАРАТА ЛЮБОВ ВРАЖДА Я ХВАЩА