ГЕРОИЗМЪТ ДА СИ САМОСТОЯТЕЛЕН В ЕДИН НЕСЪСТОЯТЕЛЕН СВЯТ

Първите истински уроци, които (не) научихме

  • 13.04.2016
  • от Пам Велидис

Самостоятелността е героизъм при модерния човек. Независимостта е първият урок, който трябва да получим, докато преминават първите седем години. Свободата е мит за човек обгрижван прекалено дълго от родителското тяло, завързан за фустата на майка си.

Трябва да си страшно смел, за да се освободиш от оковите на изкуственото удобство, да направиш нещо със себе си и да живееш истински и смислено. Всеки е зависим от някой друг. Вътрешният ни свят е в постоянна прегръдка с вътрешните светове на всички останали около нас, които сме (или не сме) допуснали до себе си.

Това разбива на пух и прах заглавието ми, защото самостоятелността се оказва невъзможна за постигане. Светът пък се запазва повече от несъстоятелен, защото побира в себе си всички междучовешки зависимости. Възможно е нещата да се погледнат от различен ъгъл. Малко ще е трудно, защото Земята е кръгла, но нека опитаме...

Една от болните теми на обществото ни е кога става и какво представлява самостоятелният човек, който се (п)оправя в живота.

В речниковото значение за самостоятелен се определя този, който не се влияе от другите, но човек не живее в речниците, а в живия живот. Затова дефиницията за самостоятелност тук ще бъде този, който побира в себе си всички влияния от останалите и съумява да ги съчетае така, че да бъде независим спрямо всекидневните прищевки, а отговорен главно спрямо собствените си нужди.

Самостоятелните хора са самотници, които изпитват всичко друго, но не и самота. Те са заобиколени от себеподобни, а самотничеството им е продукт на бягството от несвободата да приемат един свят, в който ценностите са еднодневки.

Независимият човек е изолиран от масовката и се бори за ценностите си, които не умират като светулките всяка нощ, а осветяват пътя му, за да постигне целите си. Автономните странници се срещат навсякъде по географските ни ширини. Мога да ви кажа, че в градската сива среда мечтатели романтици, които са здраво стъпили на краката си, не липсват, но са единици в тълпата.

Много по-лесно е да се говори за негативните качества на младото поколение, което е разхайтено, не мисли за бъдещето и съсипва потенциала си, но под повърхността има хора, които горят с мотивация и блясък. Малко е трудно да се забележат, защото тяхната цел не е да блеснат, да бъдат за пример или да са хвалени. Те пазят енергия, за да преминат трудностите, които ще им помогнат да бъдат по-силни, уравновесени и свободни. Другото само ще дойде.

Няма значение дали живееш в Студентски град, събираш пари от месеци, за да се изнесеш от къщата на родителите си или живееш на квартира от пет години. Това, което е важно, е какъв път на развитие си представяш, докъде искаш да стигнеш и колко работиш, за да осъществиш желанията си.

Наскоро мой познат беше написал гневен текст, в който питаше: „Държавата е виновна за всичко, а? И за това, че родителите ви си делят залъка, за да ви пратят да учите, а вие повръщате по чалга бордеите с техните изгладувани левчета!?“

Разбирам го, но попитах какви са тези родители, когато са възпитали такива деца. Монетата си има две страни винаги.

Въпросът не е в това само да бачкаш като вол и да поддържаш децата си финансово, а да им обръщаш внимание, за да ги превърнеш в качествени индивиди, бленуващи за своята самостоятелност, които не гледат на теб като на банкомат.

За мен, когато едно дете се превръща в невъзпитан и несъобразителен зрял индивид, който страда от диагноза “зависим от родителите си до живот“,много често е заради проблеми в семейството, което не е развило някои жизнено важни качества в него. Нали затова децата имат родители, за да вземат техния пример, да се научават на неща от тях. Защо децата на читави родители не ги зачитат? Значи нещо не е било правилно...
Какво ще ми кажете, че е от гени? И чии са тези гени? Отново на родителите...

Винаги, когато говоря за деца, се появява някоя жена, която твърди, че нераждалите жени са един вид по-ниско ниво и че не мога да разсъждавам за отношения родител-дете, докато не стана майка.

Обаче мозъкът ни е даден да разсъждаваме много преди да се развият репродуктивните ни органи, за да се възпроизвеждаме.

Смятам, че човек трябва да разсъждава, да се изгражда като самостоятелен индивид, който да бъде герой в очите на детето си и да го превърне в такъв след време, а не да го превърне в дундуркан роб на зависимостите си. 

Промяната е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек. Най-ценна е, когато не се очаква да падне от небето, а е проект на самоинициатива. Твоите преобразувания може да са неразбираеми кански усилия за останалите около теб, но ако вярваш в преценката си и тя те води напред към постижения, които с времето те превръщат в пример, явно си на прав път.

Важно е да опиташ...

И ТВОЙТА МАЙКА СЪЩО ИМА КАКВО ДА ТИ КАЖЕ