ОТ ВСЯКО ДЪРВО СТАВА СВИРКА, АКО ДЪРВОТО ГО РЕШИ

Когато мисълта за Дунавско хоро те превръща в убиец

  • 22.03.2016
  • от Илина Григорова

Обичам да слушам музика високо и да танцувам... много. Има обаче само един проблем. Любовта ни не е взаимна. Аз обичам танците, но те не обичат мен. Моите танци се ограничават до неритмично поклащане на глава, подобно на онези кученца, които бог знае защо хората си слагат на задните седалки, и потръпване на крайниците като човек, агонизиращ след удар от 220 волта ток.

Открай време за мен танците са били едно абсолютно неразбираемо изкуство. Знам, че е красиво, знам, че  е магическо и те отвежда в един чуден, несъществуващ за сетивата и съзнанието свят. Но не мога да си го обясня. В театралните постановки и филми горе-долу знам каква е работата. Има завръзка, развръзка, конфликт, житейски драми, силни думи. И майсторство. Но какво точно е майсторството на танца – на тангото, на балета, на модерните танци, на пърформансите? Там няма думи, които да си припяваш, няма монолози, които да почувстваш свои, персонажи, за които да си кажеш: „аз познавам такъв или онакъв, искам онзи да умре, а другият да живее щастливо до края на живота си”. Какво тогава толкова много ни привлича в тях?

Привлича и нас, за които „па дьо дьо нещо си” прилича на френска рецепта за приготвяне на патешко, но и не на стъпка в балета.

Никога няма да забравя първия ми досег с музиката. И сега осъзнавам, че може би, ако родителите ми не бяха хора с чувство за хумор, може би този досег би превърнал моята иначе обичаща живота личност в перфектен сериен убиец, който един по един ще избива всички учители по танци в България. Щяха да ме наричат Кървавия касапин от „Кючука” (квартал в Пловдив) или Касапина на танцьори. Щях да имам мазе, по чиито стени щяха да са залепени снимките на всички учителки от начални училища, които тормозят деца, които нямат и 10 години, да учат стъпките на „Дунавско хоро”, а когато ме хванат, в съда ще разкажа тази случка, която може до известна степен да обясни мотивите ми:

Аз съм 4-и клас. В час по физическо възпитание имаме урок по народни танци. Първи за мен. Леля ми е народна певица, но каквото е изсипано с кофи върху нея, от мен с кофи е изгребано. 

Tрътлеста, ниска даскалица по физическо възпитание ни учи на стъпките на „Дунавско хоро”. „Ще ви трябва, като се ожените”, казва ехидно тя и се почесва по гушата с огромно удоволствие.

„Ако се ожените”, добавя още и леко се изсмива, а ехото от смеха й след минута се отразява в ритмично поклащане на гънките на гушата й. След това показва набързо няколко стъпки, от които нищо не разбирам. След това всички се хващаме за ръце и всеки прави криво-ляво това, което е видял от учителката.

Един се върти на пета, втори си подръпва леко косата и мята крак въз крак, трети се спъва в себе си, в съседчето си и в момчето от другата страна на хорото (не знам как успява), а моя милост е влачена от всички останали като кралица Мария Антоанета към ешафода. Но да бяха свършили мъченията в този момент! За съжаление, не би! Следва още един тежък момент, който, ако това бе филм, би трябвало да е забранен за хора със слаби нерви. Даскалицата иска от всяко едно дете да покаже стъпките, които уж е научило самичко, в центъра на огромния физически салон, пред погледа на своите съученици.

Започва едно зверско мятане на крака, гърчене на земята, подскачане, въртене в кръг и други къде сполучливи, къде не чак толкова опити от другарчетата ми. Четворки, тройки и петици минус се ловят във въздуха с особена радост от всички, докато аз не заставам в центъра на салона. Така не съм се молила да удари последният звънец никога в живота си. 

Но той не идва и не идва. Аз се стъписвам, чувствам краката си все едно тежат по 200 кила всеки, не мога да помръдна, камо ли покажа някоя стъпка, ако ще и животът ми да зависи от това. „Аде де, аде де!”, провиква се отнякъде в дъното на салона учителката, а очичките на 20 мои съученици са вперени в мен. А аз стоя така. Изпъната по средата на салона. Без да мога да преместя и клепач

Намразвам и хорото, и Дунав, и сватбите, и дори радиото, на което звучи приповдигната мелодия.  Тогава най-сетне удря звънецът. А аз получавам първата двойка в живота си.

Прибирам се разстроена у дома, а завинаги в мен остава страхът да се изправям пред очите на повече от 5-6 непознати и да правя каквото и да е. Танците се превръщат в абсолютна, забранена за мен територия, територия табу. Дори когато съм на някакъв концерт или фестивал и поклащам глава, се оглеждам тайно да не се появи отнякъде учителката и да ми каже: „Аде де, аде де!”.

Напоследък малко по малко успявам да преодолея този свой страх. Разбрах, че танцът не е само за можещите. Той е предимно за желаещите. И никой няма право да ти казва дали да го правиш или не. Както и никой няма право да попарва свободата ти. Да ограничава стъпките ти в живота. Да полива мечтите с ударна доза омраза. Да спира полета ти само защото крилата ти изглеждат чупливи. Никой няма право да ти казва, че си смешен, глупав или изглеждаш идиотски. Защото човек, който се е отдал на свобода без ограничения и страх, не може да изглежда по никакъв друг начин освен красиво. Дори да не е Мая Плисецка или Вацлав Нижински.

 

10 ТАНЦА, КОИТО ДА ТАНЦУВАШ В СОФИЯ