ДИСЕКЦИЯ НА ПРОШКАТА

"Прости на всички за своите собствени грехове и им кажи, че наистина ги обичаш, както е в действителност."

  • 16.03.2016
  • от Нина Веселинова

Наскоро попаднах на една мисъл на френската писателка Ан дьо Сал, че не е достатъчно само да прощаваме обидите и злините, а трябва да умеем и да ги забравяме. Тогава се запитах колко от нас са способни да дадат истинска прошка на човека, който ни е наранил по някакъв начин, и с чисто сърце да продължат напред.

При голяма част от хората, когато претърпят разочарование от действията на някой близък, вътре в тях остава различно усещане за този човек, една едва доловима горчивина, която от време на време излиза в съзнанието им. Това означава ли, че не са способни да простят? Или просто е нормален човешки инстинкт да ти свети червената лампичка и да си по-внимателен, за да можеш да се опазиш в бъдеще от нещо (или някой), което в миналото вече те е наранявало.

Всъщност да простиш истински и с цялото си същество се оказва сложен и дълъг процес.

Процес, който е насочен на първо място навътре към самите нас и чак след това навън към обекта, причинил ни злина. Повечето разумни хора търсят вината в себе си , когато нещо лошо се случи, дори да не са били виновни за това. Без значение е дали обективно си бил виновен или не. Трябва да намериш сили да си простиш за слабостта и впоследствие да извършиш необходимите умозаключения.

Защото определено най-важното след прошката е поуката. Точно тя ни е жизнено нужна и ценна, за да не повторим отново допуснатата грешка и да изкачим още едно стъпало по безкрайната стълба на себеусъвършенстването.

Да простиш и да забравиш нещо се въплътява в безгранично отваряне на съзнанието и унищожаване на всички негативни чувства, свързани със събитието, което те е наранило, което е обърнало целия ти свят и е разкъсало душата ти на парчета.

Големият въпрос е, ако винаги прошката върви ръка за ръка със забравата, не ни ли превръща това в лекомислени човеци? Не ни ли обрича на постоянно разочарование и тъга, породени от излишно доверие, гласувано на неправилните хора? И как може да забравим, като личните ни поуки, онези въображаеми обици на ухото, които всички носим, винаги ще ни напомнят за миналите събития?

Истината е простичка. Този, който иска да прости и да продължи напред, го прави независимо от всичко.

И това не го превръща в заблуден глупак, а точно обратното. Прави го по-мъдър и по-силен, защото се иска много, за да погледнеш без капка омраза очи, които са те излъгали, и да прегърнеш някой, който те е наранил.

Всеки е грешил и наранявал и е преглъщал и прощавал. Без прошка и прочистване на съзнанието оставаш заседнал в миналото, обграден от тъмни спомени, обрасли в ненавист. А за да продължиш напред без тежест в гърдите, е най-добре да простиш и така, оставяйки лошото зад гърба си, да вървиш по пътя на живота с душевна лекота, без да носиш излишен емоционален багаж.

ЗА ГРЕШКИТЕ И ПРОШКИТЕ - ОЩЕ МАЛКО ТУК