МОЯТ ШЕФ ХУЛИО - ЧАСТ 1

Историята на една актриса - сервитьорка в Бруклин, разказана от Тео Чепилов

  • 04.03.2016
  • от Тео Чепилов

Бруклин, лятото на 2012. От три месеца бачкам като сервитьорка в едно мексиканско ресторантче, кръстено не без фантазия „Кантина Роял”. Иначе, разбира се, съм актриса. След две години учене на сценично майсторство в Щатите, стотици неуспешни кастинги (ако не броим няколкото подвеждащи обяви за еротични филми, от които избягах с писъци) и две роли в ъндърграунд (разбирай без хонорар) продукции, баща ми обясни, че кеш потокът в България се движи от Запад на Изток, не обратно, и спря да ми праща пари.

Така неминуемо се стигна до първата ми истинска работа, тази във въпросната кантина (което така и не разбрах какво значи, кафетериа ли, бар ли, но имаше латино кухня и много коктейли).

Интериорът беше пълен потрес – двуметров китайски полилей с имитиращи кристал пластмасови висулки, Дия Де Лос Муертос мариачи кукли с черепи във витринка, псевдо арт-еротика в рамки по стените, бутилки текила в осветени стенни дисплеи, изобщо кичът на кичовете.

Някой демент беше създал всичко това съвсем насериозно според кривата си представа за естетика, а хипстърите си мислеха, че е някаква пост-мета-слаш-пародийна препратка и се редяха на опашка да инстаграмват детайлите.

Естествено най-евтиното тако в северната част на район Уилямсбърг също помагаше заведението винаги да се пръска по шевовете. След като попремина първоначалният ми шок от мястото, веднага последва втори, доста по-сериозен – този от шефа на въпросното ресторантче. Хулио. Видима възраст 30-35, нисък, с добро телосложение, симпатичен на пръв поглед и както се оказа в последствие, доста добър готвач.

Още с първата размяна на реплики обаче зверски успя да ме вбеси. „Значи си актриса, така ли?”, попита ме той с мазната си усмивка, която по това време още приемах за приятелска. „Да”, изпъчих се гордо. „Страхотно – тук ще играеш сервитьорка” ухили още по-широко сам на шегата си той.


Първите дни не знаех какво ми се случва, но главната сервитьорка Кристина от Полша търпеливо ме вкара в тънкостите на занаята. Те не бяха много – трябваше да изглеждам добре, да се усмихвам много; да съм отворена, но позитивна и всеки път като се сблъсквам със сложна ситуация да казвам, че ще питам мениджъра. Тоест Хулио. Повечето клиенти бяха брадати и саможиви, така че рядко ми досаждаха

. В Ню Йорк като сервитьорка живееш само от бакшиши, а тук те са си доста окей. Две бяха нещата обаче, които ми направиха живота черен. Първо тъпите маргарити, с които всички се наливаха. Като бяхме в намален състав на смяна се налагаше аз да ги правя пустите му коктейли – хем много болеше, хем доста време отнемат и накрая все ще се намери някой всезнайко да ми коментира качеството на изпълнението. Аз типично по български му вкарвах отношение – „Ако не ти харесва, недей да пиеш, ама-ха.” Естествено, ако Хулио не беше наоколо. Което се случваше толкова рядко, но пък беше толкова сладко. Ах, колко хубаво ми беше, когато замина за два дни до Канада - работата тръгна екстра. Без страх, без паника, неприятни вметки, намусени физиономии, недомлъвки, смъмряния и всякакви нервности.

Хулио ми няма доверие. Истината е, че май на никой няма доверие, даже на самия себе си. Забелязах, че ако случайно той самият направи грешка, много трудно си прощава, даже никак. Пък камо ли да прости на някой друг. В резултат нищо не е ясно в това иначе толкова прозаично мексиканско ресторантче. Само се измислят нови правила и се сменят и за да оцелееш, трябва да си доста еластичен. Но не е това нещото, което най-много ме вбесява. Проблемът е, че там по цял ден виси Хулио. Имам чувството, че цялото ми време в кантината преминава в малки сблъсъци и неразбрани ситуации.

Например свечерява се вече, работя си, имам няколко маси с хора. Изведнъж той цъфва и започва да вкарва напрежение "Искам свещите запалени СЕГА!". И аз какво? Зарязвам всичко, паля 20 свещи и почвам да ги разнасям по масите. Хората си чакат напитките, аз им нося чашки със светлинки. При Хулио всичко е „сега”, всичко е „веднага”, на живот и смърт! Светът се разпада и в последната секунда, преди да се разцепи земята под краката ни, всички трябва да изпълним актуалната му, винаги предпоследна заповед. Това ме вбесява най-много. Изключително ми е неприятно като отида в кухнята, храната е готова и той избичи “Давай, давай, давай – бързо, бързо!” все едно съм дебил и вместо да я разнеса по масите, ще седна да си пиша смс-и. Тонът му е тежък, натрапчив, такъв, събужда нервната ми система и съвсем сериозно ме обезпокоява.

Иначе сама не се разбирам, по цял ден се чудя, "Добре де, какво не ми е наред?! Защо не мога да преодолея едно човешко същество?” С Хулио все едно сме нон-стоп на различни честоти. Донякъде драмата си е лично моя – съзнавам, че май бая има да поживея, докато спра да съдя хората, докато вече не искам да се доказвам, не търся потупване по рамо и добра дума от всички. Някой ден не просто ще приема системата - сигурно ще я заобичам. Дотогава обаче аз съм бунтовник без кауза; опърничавата, неподлежаща на укротяване; дивото, което не спира да зове. Ако бях по-добро приятелче на себе си, щях да се утешавам. Щях да си кажа: „Елеонора, човекът просто не знае как да организира нещата.

Поне се да ръководи с позитивен размах”. Или както там го наричат в спрялата книга тип самоучител за мениджъри, дето все я прелиства. Неговият подход идва назад-назад от времето, когато е бил още дете. Малък шеф Хулио. Мама му е казала нещо и го е стреснала. После учителят, после татко. Накрая като е почнал работа някой негов шеф вече окончателно му го е вменил. А именно, че всичко е объркано и трябва много да се внимава. Защото иззад всеки ъгъл дебне Грешката, а тя е не трябва да се прави в никакъв, никакъв, никакъв случай. Грешката боли, тя ти чупи самочувствието, кара те да я преживяваш отново и отново, сам с чаша бругал в ръка, дълго след като си изгонил и последния клиент от бара.

За разлика от Хулио, аз не мога да се пропия. Вместо това от стреса ставам затворена и апатична. Приятелите ми знаят за проблема ми и все ми поставят въпроса за моя шеф. Странно е, но се оказва, че тази тема хич не ми се разисква. Защото първо има нещо непонятно, второ…ами кой иска да ходи на неудобните и неразбрани места през свободното си време?

Затова почвам да си водя нещо като дневник. Става спонтанно. Един ден, както си седя по време на мъртъв час в моето любимо (с най-големите въздушни кавички на света) кафенце, решавам да обърна наопаки тефтера за поръчките и да пробвам да си подредя мислите в писмен вид. Уж почвам работа върху творческите си задачки – идеи за книга, филм и представление. Но първо трябва да си споделя едни други няколко неща.

Да ги извадя от пералнята на собствения ми ум, където само си се въртят. Пералнята в главата ми не е като ландромата до квартирата ми. Като изпере няма таймер, няма спиране. Почти веднага забравя каква е била програмата допреди малко. Ако не взема мерки да извадя нещата отвътре, да ги материализирам, барабана пак почва да цикли наново…и така до безкрай.

Най-странното е, че искам да го излея, това лошото на листа, а не мога. Леле, леле. На чувство само го докарам, спомени много-много нямам. Става ми тежко и мъчително. Решавам да се помъча да си спомня нещо гадно, каквото и да е. Да го разкарам от системата си, ей така, навън, през разните буквички, думи, таблатури и да се изпарява.

Все пак и по-важни неща ме чакат в живота от това да се чувствам смачкана и неразбрана.


Следват два тефтера, изписани с излияния вследствие на моя дух, разстроен от множество сблъсъци с шефа. Средата също не помага. Ако питате мен, Ню Йорк си е едно емоционално влакче на ужасите - с непрекъснати падения и възходи, на много нива. Но пък тръпката си заслужава. Всички преживявания там са цветни.

Изведнъж докато си пиша на рамото ми кацва моят шеф Хулио. Както винаги подпитва нервно какво правя, подскача като пружинка върху предната част на краката си. При Хулио комуникацията винаги е във въпросителна форма: „Какво става? Каква е поръчката? Какво има да се прави? Колко време ще чакат клиентите? Защо ме гледаш така, а вече не си на някоя от масите?”.

В нормална ситуация бих си замълчала. Но в онази неделя не можах. Пo принцип да работя неделя ми е мъка по дифолт. Няма много работа, но пък сама трябва да правя напитки и всичко, а в кухнята е (досетихте се) само любимият ми шеф. Както казва един приятел – „кеф на буци”.

Не съм самоубийствена натура, поне не досега.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ....

Виж още от Stay True Stories.Когато си мислиш, че до теб хърка Васил, зодия телец, а се окаже Сър Ланселот