ЛИЧНИЯТ НИ СВЯТ КАТО ПРАНИ ГАЩИ

Пет пари не давам дали ти се е получила мусаката

  • 23.02.2016
  • от Рая Синева

За много неща може да благодарим на социалните мрежи.

Но за едно нещо категорично ги признаваме за виновни – научиха ни на емоционален, духовен, битово прозаичен и какъв ли още не ексхибиционизъм.

Предоставиха ни безгранично поле за самоизява, към което ние се втурнахме като невидели с една единствена цел – да ни видят, да ни харесват, да ни споделят под път и над път. Всички вкупом изпаднахме в небивал ексхибиционистичен делириум. Станахме важни. Превърнахме се във великани в собствените си очи. Прозаичните ни и често безсмислени идеи получиха статут на велики прозрения. Дребният ни битовизъмдоби космически измерения. Събуждахме се и си лягахме с идеята, че животът и неговите хора неистово се интересуват от нас. Че познати и недотам познати се вълнуват наравно с нашия сърдечен ритъм, че дори и повече. Развяхме личния си свят като прани гащи. Задоволявахме вродената си нужда от внимание и сами подхранвахме усещането си за значимост.

О, свещена суета! Така, докато стояхме на издигнатия от самите нас пиедестал и възторжено пляскахме сами на себе си, забравихме най-реалистичната житейска истина – „никой за никого пет пари не дава“. 

Нека това прозрение обаче не звучи драматично. В него няма и грам повод за страдалческо самосъжаление. Това е просто позабравена истина за човешката природа. От теб се интересуват роднините ти и „n“ на брой много близки приятели, за които се смята, че няма нужда да следят профила ти, за да разберат какво те мъчи и вълнува. Предполага се, че го разбират директно от теб, вместо да циклят върху снимка и цитат, разсъждавайки върху състоянието на лирическия герой. Всички останали са или воайори, или сеирджии, или просто любезничат. И в трите случая обаче слабо ги интересуваш. Какво си ял на закуска, какво късметче ти се е паднало с кафето, вали ли навън, какво мислиш за световния мир, получила ли ти се е мусаката, наляво или надясно да си накривиш шапката или обвит в мистерия интелектуален пост, който ще разберат ти и група харвардски учени (за последните не е сигурно). Кому е нужно това? Задаваш ли си въпроса, дали има поне 50 души, които биха се трогнали? И не, не ми отговаряй с клишето „Ами като не те интересува – не гледай“. Философията, че светът се върти единствено и само около теб, не само е елементарна, ами е и дълбоко комплексарска.

Личният ни свят заприлича на разграден двор. На входа му сложихме табела „Отворено 24/7“. Така всеки влиза и излиза, когато си поиска, без да чука, без да пита, без дори да се почувства неудобно.

А и защо да му е неудобно, след като сами сме го поканили и сме оставили вратата широко отворена? Личната ни емоционална хигиена стана жертва на жаждата за внимание. „Всичко на показ“ се превърна в житейска философия.

А как хубаво е понякога да бъдем тихи... Да затворим вратата и да заключим. Да замълчим и да оставим нещо за себе си. Ако не от уважение към другите, то поне от уважение към собствения ни свят, който се предполага, че е много повече от едни прани гащи.

Виж още деветте кръга на ада и къде точно се падаш ти.