NO CHOICE

Един билет за сектор "Г" или историята на един левскар под прикритие

  • 16.02.2016
  • от Васил Георгиев

Аз понеже съм от Варна и постоянно ме питат – от “Mоре”-то ли съм или от “Спартак”. Разбира се, че съм от „Черно море”, защото единият им екип е син на цвят, а също така съм и от „Левски”. Блазе им на софиянци, че могат да имат само един отбор.

Аз обаче съм от Варна, от морето и от Левски. А, да, и от Челси. Значи имам три отбора – на града си, на държавата и от тея, дето наистина играят футбол.

То като се замисля, и софиянци си имат два отбора – софийския и световния. Значи ние, с трите отбора сме по-добре. Не ме питайте за кого ще викам, ако „Челси” дойде да рита на стадион „Тича”. Обаче няма как да дойде, защото българският и истинският футбол са два различни спорта.

Но да не се отклонявам. Дойдох да уча в София право и първото нещо, което направих, беше да оградя с червено кръгче датата 17 октомври – само след 2 седмици, вечното дерби, Левски-ЦСКА. Ще гледам на живо как любимият ми отбор гърби чорбата – какво по-хубаво от това!

Е да, ама нещо се отнесох и кога-кога да купя билети и ето ме в последния момент на касите на стадион „Българска армия”. Тихо казвам на билетопродавачката „един билет за сектор Б”, а тя с все сила крещи СВЪРШИХА БИЛЕТИТЕ ЗА СЕКТОР БЕ, като тръба някаква йерихонска, както казваше баба ми.

Усетих как погледите на тези зад мен с червените щалчета се концентрират някъде в тила ми, нещо изшумоля, може би нож или страхът ми.

- Какъв сектор „Б”, бе, лелче – викам, щото така или иначе няма как да съм там - сектор „Г”, разбира се!

Давам 5 лева, вземам билет.

И сега какво – ще трябва да гледам мача не с моите сънародници от сектор „Б”, ами в сектор Г - с чорбарите. Гадно!

Сектор „Б”- сектор „Г” – все тая, казва баща ми – и двете били част от един сектор БГ, дето сме те родили в него.

Обаче нямам избор, това ми е положението. За успокоение се сещам колко пъти сме вземали разни приятели от „Спартак” в агитката на „Море”-то, никога не е имало проблем, ако, разбира се, си траят и през цялото време викат за „Море”-то. А като си в такава ситуация, ще викаш не, ами само твоят глас ще се чува.

Та почна мача, аз, потомственият левскар, седя в сектор Г. 1:0 за ЦСКА – ставам и викам от радост, а вътре в мен се изливат сълзи. 2:0 за ЦСКА – вече пощурявам от кеф, а в мен яд, яд и яд. Викам и разни други неща срещу любимия си отбор, кълна го заедно с чорбарите и изглежда това дава ефект, защото резултатът става 3:0 за ЦСКА. Някой мята червено шалче на врата ми и ме снима.

Оо, не, ужас! Ами сега? Опитвам се да се добера до момчето, да го помоля да изтрие снимката. Той се прави, че не разбира. А иначе изглежда разбран, ще ме разбере някак.

- Пич, – викам му - изтрий я снимката. Много ме е срам. – викам му в ухото - Ама аз съм от Левски!

Последното изречение изкънтява така, че разцепва гробната тишина насред сектора, настанала след като съдията дава дузпа за „Левски”. Това обаче отвлича агитката или просто отлага публичното ми линчуване.

Христо Йовов пропуска. Никога не съм се радвал толкова.

Виж кога още футболът става игра на живот и смърт, както и кой пише само срещу чаша Ballantine's.