ВЕДНЪЖ ПРЕЗ 99-ТА

Спомените на Н. Трайков за първото му извънградско, разказани от Тео Чепилов

  • 08.01.2016
  • от Тео Чепилов

"Беше някъде през 99-та, возехме се по магистрала в една двадесетгодишна жигула – цвят мръсно бяло с детайл ръжда, двигател 30 коня и интериор от воняща руска пластмаса с олюпена изкуствена кожа. Класика. Моят приятел Крум беше горд собственик – първият човек, който познавах сам да си купи кола, инсталира Windows-и и игри на целия блок за нея. Това бе първото извънградско на бракмата, бяхме ходили на вила и се прибирахме след супер чил уикенд, Крум направо я настъпи на връщане.

Настъпи силно казано – клетият таралясник едва вдигаше сто и тогава всичко почваше да скърца и да пука все едно ще покоряваме Марианската падина.

Отворени прозорци, музика на касетка, приповдигнато настроение. Единственото, което леко разваляше момента беше едната мацка, Рени, която ни надуваше главите с истории за морското си свинче и как му е събрала трици от вилата в един пластмасов леген в багажника. За да не я слушаме, усилихме още малко песента, така че басите да пращят от избушените колони.

Изведнъж под краката ни започна да се издига пушек, явно колата прегря от зор. Какво ни учат филмите да правим в такава ситуация? Спираме от пътя, слизаме и отваряме предния капак, нали? Дори нищо да не разбира от двигатели с вътрешно горене, човек е длъжен да бутне едно-две неща с пръст и да почне да цъка с език. Спряхме, излязохме, само че зад нас колата запали сама, направи бръм-бръм и се премести половин метър напред. Смяхме се много как се опитва да ни се измъкне, само че като отворихме предния капак ни блъсна кълбо дим. Естествено, нямахме пожарогасител.
Момичетата паникьосано избягаха някъде далече назад. Почнахме да махаме към колите по пътя като Робинзон Крузо към кораба. Няколко ни подминаха, най-после една зави самоотвержено от крайно лява лента и се закова до нас. Излезе някакво кораво чиче, кожено яке върху анцуг, с един поглед прецени ситуацията – извади пожарогасител, изпръска го целия, после спря друга кола, изпръска и техния, накрая застина замислено: Има ли бензин в резервоара?. Ние му казахме, че е пълен догоре.

Чичето ни бутна със скок настрани, на бавен каданс изкрещя: “Бяяяяяягааааайтееееееее… щеееее гръъъъъъъъмнееееееее.” Е, не гръмна. Четиридесет минути го чакахме тоя взрив.

През това време звъннахме на пожарната в най-близкия град, а добрите самаряни около нас станаха десетина. Момичетата се бяха прегърнали, ревяха и трепереха, докато ние гледахме хипнотизирани пожара. Аз лично чаках експлозията, Крум беше напълно спрял. Първо пламъците започнаха да излизат от решетката, сякаш колата се облизваше с огнен език. После от калниците – истинска пернишка мечта. Накрая всичко започна да се топи и да почернява – гумите гръмнаха една след друга, фаровете се разтекоха като желе, таблото започна да тлее.

Някъде по това време се сетих, че си забравих якето с всички пари и документи вътре. Някъде по това време Крум се сети, че е оставил ключовете на таблото и не можем да отворим багажника за остатъка от вещите си. Веднъж пробил в купето, огънят за секунди се разпали и зад прозорците настана адският пъкъл.

Сигурно щях да си помисля, че е красиво, ако не гореше моето яке.

Крум седна с гръб в полето. Накрая всичко вътре се превърна в пепел и угарки и черен плътен дим, който можеше да се види от космоса. Пламъците се преместиха назад към багажника, а от целия интериор остана едно кръгче, все едно направено от тел – воланът на жигулата.

Изведнъж се чуха сирени и дойдоха пожарникарите, за секунди заляха всичко с пяна, изкъртиха багажника и извадиха четири полуразтопени топки пластмаса – тленните останки на багажа ни. Човешката природа е странно нещо – ясно беше, че нищо не е оцеляло, но въпреки това всички почнахме да ровим и отлепяме, все едно търсим инсулин, за да спасим Хали Бери. Междувременно се появи едно ченге, което почна флегматично да записва в тефтерче подробностите от ситуацията, задаваше въпроси. Аз бях пред сълзи – от целия ми сак абсурдно беше оцелял само един брой на списание Нов Ритъм, леко обгорен по гланца. Онази мацка с морското свинче пък подскачаше от щастие и крещеше “Триците на прасето ми са окей!”

Изведнъж ченгето се обърна, погледна я строго и сериозно попита: “А прасето… къде е?"

Виж какво всъщност се крие зад Stay True Story: 11 български автори на лов за истории в социалния експеримент на Ballantine's.