ОБИКНОВЕН ДО БОЛКА

Или как да не се слееш с пейзажа

  • 04.01.2016
  • от Рози Борачева

Не знам откъде останалите хора черпят вдъхновението си, но моето пристига в големи разфасовки от приятелите ми. Онзи ден например чоплехме вечната тема къде са свестните момичета (бел. авт. – сещаш се, че в женския ми кръг формулировката е с една идея по-различна) и един се обади: „Писна ми от „различни“. Ако ей сега една мацка дойде при мен и ми каже, че е съвсем обикновена, брак ще ѝ предложа“.

Замислих се – вярно си е, че поне на любовното поле днес всички се опитваме да изпъкнем. И какофонията става толкова голяма, че впечатление правят не най-шумните, а онези, които тихичко си седят по-назад и се опитват да не бият толкова на очи. Знам го от опит – още в училище открих, че съученичките ми започнаха да ме търсят повече, когато спрях с постиженията от храброст да бъда забелязана и се кротнах. Не че това ми беше стратегията – просто се бях уморила да се правя на интересна, а и да си кажа честно – хич не ми се получаваше толкова добре, колкото на другите. Те пък за моя изненада бяха привлечени от това някой най-сетне да ги изслушва, ама истински – а не докато говорят, той да се чуди как да изпъкне. И с обикновеността си станахме приятелки.

Не се заблуждавай – с нея не пристигна рояк от кифли, които си търсят нова асистентка. По-скоро обратното.

Тя ме срещна с един по-различен вид хора – тихи, спокойни, на пръв поглед нормални, а на втори – доста готини.

Такива, които не се стараят да се доберат до първата линия в плажа на живота, защото знаят, че на втора, трета и четвърта има толкова място, че всъщност е по-яко. Такива, които не драпат със зъби и нокти към бялото и черното, защото са проучили част от нюансите сиво между тях и са нетърпеливи да открият още, защото точно това разнообразие е истински интересното.

С нормалността дойде и още едно хубаво прозрение – когато не даваш на хората повод да обсъждат колко си невероятен, оставаш и извън разговорите, в които не би искал да чуеш името си.

Изненада – да, индивидите, които биват чепкани вербално, обикновено отнасят не добри, а по-скоро лоши думи. Защото, признай си – много по-забавно е да разказваш истории, в които някой се е изложил, отколкото просто да го хвалиш. Във втория случай темата е изчерпана още след третото изречение. Е, не предпочиташ ли изобщо да не ставаш повод за дискусия?

Сигурно обаче думата „обикновен“ не ти харесва особено, ако я приложиш за себе си. Едно уточнение – тя също като перфектния мъж, нецъфтящата коса и ставането сутрин с нетърпение и прилив на енергия е пълна утопия. Никой не е 100% обикновен, всеки се различава с нещо от другите. Важното е по какъв начин го прави.

Моята дефиниция за нормален човек включва всеки, който не тръби с любовта си към ъндърграунд нещата, не вдига книгата всеки път, когато някой се опита да говори с него, и не разказва публично за постижения, които вълнуват само баба му.

В нейните очи най-вероятно е велик – и това е страхотно, но в моите стои възможно най-далеч от тази представа. Май точно тук се крие есенцията – най-нормалното нещо на света е да изпъкваш в очите на хората, които те обичат. Те вече се интересуват от теб по свой собствен избор. Просто остави и на останалата част от човечеството тази възможност – сама да реши дали се вълнува от теб, без да ѝ навираш в лицето своята необикновеност, защото това действие е най-сигурният начин да се слееш с пейзажа.

Все пак, важно е да знаеш какъв не искаш да си.