Светлини на Бродуей

Театрите са ваккумният балон, в който публиката се скрива от неизбежната си реалност – война, време на условни ценности или свят добре покрит и посивял от прахта на чистия материализъм

  • 28.06.2013
  • от Лазар Лазаров

Завърналите се след Гражданската война нюйоркчани, непрекъснатият поток от европейски имигранти и бързият икономически възход на града са предпоставка за появата на голяма и жадна за забавления публика. През 1866 Уилиям Уитли, директор на Нибло гардън, намиращ се на ъгъла на Бродуей и Принс стрийт, очаква откриването на поредния сезон с репетициите на скучна мелодрама. В този момент обаче един случаен пожар ще му даде възможност да стане създател на съвременния мюзикъл. Когато Нюйоркската музикална академия изгаря, парижката балетна трупа, наета за сезона, остава без ангажименти и след кратки преговори между мениджърите й, Уитли и либретиста Чарлз Барас спектакълът Черният мошеник е роден. Струващата рекордните за времето си $25 000 продукция е посрещната с въодушевление от публиката. Историята заема от Гьотевия Фауст и Веберовия Вълшебен стрелец, декорите са пищни, а музиката популярна, но основната притегателна сила са оскъдно облечените за онзи период повече от сто балерини. Скандалните отзиви във водещите вестници генерират небивал интерес, а много дами, които по време на войната поемат делата на половинките, се осмеляват да посетят спектакъла, макар и често скрити зад непрозрачно було.

Предизвикателствата пред установения морал са основна движеща сила и през следващите десетилетия, когато сред водещите жанрове се налага и бурлеската.

И докато в Иксион (1868) всички роли се играят от разсъблечени британски балерини, през 1884 спектакълът Адонис дава шанс дамите да се насладят на изваяното, пристегнато в тясно трико тяло на Хенри Дикси, който се превъплъщава в ролята на оживяла гръцка статуя.

Другите популярни жанрове са комедийните мюзикъли и фарсове, които са вдъхновени от етническото многообразие на града и използват расови стереотипи и игри на думи, за да забавляват. Сцени, в които публиката може да разпознае себе си, и автори, които не се колебаят да се подиграват на всички – от пияния ирландски докер до кмета на града.

Бродуей, Театър, Ню Йорк

В началото на 20 век Ню Йорк постепенно се превръща в първия мегаполис, измествайки Лондон като най-голям град в света. Построяването на метрото и развитието на градския транспорт дават достъп на прескочилото 7 милиона през 1930-те население до вече повече от 30-те големи театъра около Бродуей.

Голямата сензация преди Втората световна война са Безумствата на Зигфилд. Вдъхновен от Фоли Бержер в Париж, Флорънс Зигфилд създава поредица от спектакли. Сред причините за успехите му е премерената игра с позволеното от добрите нрави, с което печели и дамската публика. Друго негово оръжие обаче е и безсрамната манипулация на медиите, на които многократно поднася лъжливи пикантни истории за актуалните звезди. Комбинацията от привличането на най-добрите изпълнители и неограничените бюджети му позволяват да поставя спектакли ежегодно в продължение на четвърт век, до Голямата депресия, когато публиката вече не може да си позволи такива скъпи забавления. Умира разорен.

До края на Втората световна война Бродуей въпреки усилията на талантливи творци като Джордж Гершуин и Фред Астер трудно успява да създаде печеливш хит. Чак през 1943 дебютиралият без големи фанфари и известни имена Оклахома печели публиката и остава на сцена за повече от 2200 поредни представления. Ново в него е сливането между музиката, песните, ролите и декорите, които за първи път предоставят на зрителите сложни персонажи и развиваща се история, интересна отвъд красивите дрехи и забавни мелодии. Като цяло края на 40-те и началото на 50-те са трудно време за театрите. Те срещат лице в лице конкуренцията на киното, където билетите са много по-евтини и по-късно на телевизията, която пък предоставя безплатно забавление. Много сцени се префасонират в кино салони. Резултатът е шокиращата безработица – 80% от бродуейските актьори остават без ангажименти.

Бродуей, Театър, Ню Йорк

Няколко години след това театърът се оказва място на индивидуалисти ентусиасти, където свободата на словото и действията не са под въпрос. През 50-те се създават и някои от  шедьоврите в жанра – Моята прекрасна лейди (1956) на Алан Лърнър и Фредерик Льов и Уестсайдска история (1957) на Ленард Бърнстейн.

Макар и трудно, рокът успява да изтласка класическото звучене на мюзикълите през 60-те и да получи своя звезден час с Коса (1968) – Aquariusи Let the sunshine inоглавяват музикалните класации, а послания като пацифизма и свободната любов пълнят залата през следващите пет години. Следващата сензация идва отвъд океана – английският композитор Ендрю Лойд Уебър, който поставя на Бродуей през 1971 първата рок опера – Исус Христос суперзвезда, последвана от Евита (1978). И през 80-те той произвежда хит след хит – Котките (1981), Старлайт Експрес (1984) и Фантомът от операта (1986), другият голям успех също е продуциран от британци – Клетниците (1987).

Американските успехи са редки и неубедителни, като едва няколко спектакъла се задържат на сцената и записват повече от хиляда игрални дати. Европа захранва Бродуей, английски и френски мюзикъли печелят публиката.

 

Високите цени на билетите, кабелната телевизия и застаряващата театрална публика през 90-те години налагат нов модел на работа. С изключение на британския Мис Сайгон (1991), който е по-скоро отзвук от предишното десетилетие, големите хитове са спонсорираните от Дисни Красавицата и звяра (1994) и Цар лъв (1997). Желанието за забавления у публиката води до възраждането на музикалната комедия, начело с носталгичния Mamma Mia (2001) по песните на ABBA. Повечето от успешните спектакли в последните години са адаптации на стари произведения като South Pacific (2008) и Уестсайдска история (2008), но има надежда, че ново поколение зрители, спечелени първоначално от High School Musical или Glee, ще станат причина за създаване на нови стойностни произведения.

ФАНТОМЪТ НА ОПЕРАТА (1986)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, Фантомът на операта

Мюзикълът с най-дълъг живот на бродуейска сцена към днешна дата. Всъщност историята за странника, който обитава парижката опера, е донесла и най-много приходи. Също като книгата, на която е базиран, мюзикълът на Ендрю Лойд Уебър, който според някои е черпил от кой ли не през Пучини до Пинк Флойд, е посрещнат остро от критиците, които обаче бързо сменили отношението си след феноменалния интерес, който публиката проявила. Фантомът от операта все още се играе в Majestic Theater.

 

КОТКИТЕ (1982)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, Котките

Зад появата на четириногите на Бродуей стои отново Ендрю Лойд Уебър (Фантомът от операта). Дълги опашки от хора се извиват пред театри по цял свят именно заради този мюзикъл. Облечени в ликра актьори, със силен грим, котешки уши и мустаци пеят на сцената просто за нещата от живота. Котките остават на улицата през 2000 година, след 18 години и над 7000 представления. Спектакълът пък е доказателство, че четириногите забавляват и много преди да се появи Lolcats.com

 

КЛЕТНИЦИТЕ (1987)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, Клетниците

Да адаптираш стотиците страници на Юго звучи като доста амбициозна задача. Клод Шьонберг качва на бродуейска сцена сбор от персонажи – проститутки, студенти революционери, бивш затворник, работници във фабрика и други, чийто живот е пометен от вълненията около Френската революция и личните драми. Клетниците са свалени от сцена през 2003, за да се върнат три години по-късно за нови близо 500 спектакъла и да си отидат отново тихо и без революция.

 

ЧИКАГО (1996)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, Чикаго

Мюзикълът е базиран на истинските истории на Морин Далас, репортерка от времето на Сухия режим в Щатите. Тогава основната задача на адвокатите била да представят така клиентите си, че да получат правилно отразяване от медиите, което да повлияе на решението на съдебните заседатели. Именно такава история крепи сюжета в Чикаго. Спектакълът още се играе в Ambassador Theaterи ни изглежда като най-сериозна заплаха за първенството на Фантомът от операта.

 

КАСТИНГЪТ (1975)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, Кастингът

Успехът на този спектакъл говори едно – хората се интересуват какво се случва зад кулисите. Композираният от Марвин Хамлиш мюзикъл показва бродуейските актьори по време на прослушване, когато всъщност малцина ще пресекат линията, която ги дели от голямата сцена. Деветнадесет персонажа се борят за вниманието на публиката, докато критиците изсипват де що имат познати суперлативи, за да опишат този мюзикъл. Кастингът уж окончателно пада от програмата през 1990, но през 2006 историята отново е актуална и е време за още близо 800 представления.

 

О, КАЛКУТА (1976)

Бродуей, Театър, Ню Йорк, О Калкута

Всъщност спектакълът на Кенет Тайнън се появява първо на сцена извън Бродуей. Смята се за твърде авангарден за времето си и шокира с голотата на актьорите и разкрепостеността на действията. Филмовата адаптация била забранявана многократно, а мюзикълът – свалян от програмата на редица театри. През 1976 Бродуей става удобен дом за тази крайно провокативна история и О, Калкута изживява своите 13 години на сцена.

 

ЗА ХОЛИВУД ПРЕЗ БРОДУЕЙ И ОБРАТНО

И ако през 90-те пътят на дамите към Холивуд и големите роли минава през няколко страници в списанието на Хю Хефнър, то сега пряката пътека към роли с потенциал за Оскар е сцената на Бродуей. Никол Кидман спря да играе момичето на главния герой след като се появи в Синята стая на Дейвид Хеър. Оскарът за ролята на Вирджиния Улф дойде малко след това. Ако пък се съмнявате в актьорските способности на Скарлет Йохансон, въпреки че актрисата се превърна в една от любимките на Уди Алън, то ви напомняме за дебюта й на Бродуей в спектакъла Поглед от моста, с който спечели награда Тони за най-добра актриса в драма.
Участието на Робин Уилямс в бродуейската драма Бенгалски тигър в зоопарка на Багдадтази година тотално промени възприемането на неговата персона като крайно комедийна и показа, че той може да бъде сериозен. Ал Пачино по Шекспир във Венецианският търговец пък е поредното доказателство за гениалността на актьора. Един от бродуейските любимци е Антонио Бандерас, който през 2003 изигра ролята на нарцистичния режисьор в мюзикъла Девет и се превърна в основа на образа, който Дениъл Дей Луис трябваше да изгради за филмовата версия няколко години по-късно.