ДА ТИ СЕ ВРЪЩА ТЪПКАНО

Или как в живота е валиден законът от физиката, че всяко действие си има равно по големина и обратно по посока противодействие

  • 05.11.2015
  • от Даниела Кръстанова

Едно от малкото неща, които помня от никак не любимата ми физика в училище,е, че всяко действие си има равно по големина и обратно по посока противодействие. Много хубав закон. Мисля, че никой не трябва да го забравя. Времето ми е показало, че той е валиден за всички неща в живота. Като се абстрахираме от теориите на Нютон, може да бъде разбран като чисто и просто – всичко се връща. Вярно е, връща се, и то тъпкано. Ако хората живееха с тази мисъл всеки ден, мога да се обзаложа, че светът би бил едно далеч по-добро и щастливо място.

Иначе казано, да се замисляш, кога какво причиняваш на хората и как се отнасяш с тях, защото рано или късно вероятно ще ти се случи същото. На пръв поглед може би ще си кажете „да бе, аз с никого не се държа лошо, пък всички прецакват мен”. И аз така си мислех, защото винаги ми е било по-удобно. Да, ама не.

И друг важен фактор е, че въпросното „връщане” често се бави във времето, но винаги идва. Може би не утре, след месец или година, но в крайна сметка всеки си получава това, което е дал.

ЖИВОТЪТ Е КРЪГОВРАТ
И понеже Вселената или което там ги определя тези неща е хитра, си го получаваш с равна по големина сила. Тоест почти винаги не ти се връща от този, на когото ти си причинил нещо. Защото, ако например се държиш кофти с някого, който те обича, ако му биеш шута по най-грозния начин, понеже си си намерил по-готино гадже, нищо че той е готов да направи всичко за теб, просто не го понасяш вече, няма как той да ти го върне тъпкано. Няма как да ти го върне никак, понеже явно не ти пука за него. А когато не ти пука за някого, това автоматично значи, че той не може да те нарани. Обаче колелото се върти - ще дойде друг, за когото ще ти пука, и ролите набързо ще се сменят. Животът е кръговрат.

Затова си струва да се замислиш за всички онези пъти, в които прецакваш приятел, който много пъти ти е помагал, нищо че вече нещо не си допадате. За онези пъти, в които някой ти тича по задника и на теб ти е приятно да ти е подръка, в случай че ти стане скучно или няма с кого да излезеш. За онези хора, които винаги са те обичали, дори когато не си много за обичане. Кой ги е карал, изборът си е техен!?

Техен си е, но никой не заслужава да го нараняваш умишлено. Да уговаряш среща, на която знаеш, че никога няма да отидеш, да даваш обещания, които не си си и помислял да изпълниш, или да казваш думи, които и не си си помислял да помислиш.

Всички имаме такива случаи. Хора, които винаги оставяме за друг път, нищо че този друг път може и да не дойде. Хора, които ни имат за близки, а за нас са толкова далечни, нищо че не смятаме за нужно да им го покажем. Такива, които ще дойдат посред нощ при нас, ако имаме нужда, а ние от своя страна не бихме си направили труда да им вдигнем и телефона по това време, защото „какво пък толкова важно може да има?”. Такива, с които историята ни вече се е случила и колкото и да им се иска, няма да има друга. Но те не го знаят.

КОГАТО ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА БЪДЕМ МЪЖЕ
Никой не си избира как да се чувства към някого, какво точно да му се случва в живота, с кого ще си допадне и с кого не, нито в кого да се влюби, да разлюби или никога да не забрави. Факт. Също стар колкото света. Обаче, без да вярвам в карми и други подобни свръхестествени неща, никой не го чака нищо добро, ако умишлено наранява хората. Още повече хората, които го обичат или някога са го обичали. Няма нищо по-лесно от това да кажеш каквото имаш да казваш на хората в очите, а не да ги подвеждаш или да ги оставиш сами да се заблудят. Но няма и по-трудно. Трябва да си малко или много мъж и тук, разбира се, визирам поведение, а не пол.

Защото всеки човек, който идва в живота ти, ти дава нещо. И ти му даваш, искаш или не. Животът се учи от хората. И ако не можеш да му дадеш нищо добро, не е готино да му даваш лошо и да си напълно наясно с това.

Същото е и за хубавите неща в живота. В повечето случаи не обичаш някого в замяна на това той да те обича. Просто го обичаш и това е. Може дори да не знаеш защо. Когато помагаш на приятелите си или дори им бършеш сълзите, го правиш, защото са ценни за теб. Защото са ти скъпи. Когато купиш на някого шоколадови бонбони или нов шал, даваш му чадъра си или го питаш как е, когато знаеш, че е тъжен, когато се опиваш да забрави това, което го е сдухало, или гледаш тъпи филми с него, не очакваш той да направи същото за теб. Очакваш да го накараш да се усмихне, защото това усмихва и теб. Тези неща също се връщат. Когато не го искаш, а просто си такъв, какъвто ти идва отвътре.

РАВНОВЕСИЕТО, КОЕТО НЕ ПОДМИНАВА НИКОГО
Знам, че винаги съм била крайна оптимистка, но смятам, че няма по-голяма глупост от твърдението „няма ненаказано добро”. Има. Просто понякога е по-лесно да забравим какво някой някога е правил за нас, а да мислим, че все сме жертва и някой нас ни е прецакал. Равновесие има. Трябва да има. Скоро един много симпатичен дядо, когото срещнах случайно, ми каза:

„Момиче, в живота имаш една каца мед и една каца горчилка. И двете трябва да си изядеш. Може да ги взимаш на равни части една след друга или да ти се събере повечко от едната в даден период. Обаче те са си там и те чакат.“

Може и така да е, но пък съм убедена, че всеки допринася за това, какво се случва в живота му. Нали знаете, кой каквото си направи, никой не може да му го направи.

А иначе ти си бъди себе си. Той естественият подбор ще те застигне.